Партений Белчев се помина преди няколко години, като гимназиален учител в Пловдив, беден, претоварен със семейство.
Даскал Стефан загина още в Руско-турската война, обесен в Пловдив като въстаник.
Жив е още даскал Начо, в качество на суров, побелял нотариус в Пловдив. Де са ония черни мустачета? Де миналата възпята слава?
След уволнението на даскал Партения, при когото с пиитиката и патологията бях изчерпал всичките съкровища на човешкото знание, баща ми ме прати в Калофер да уча езика на Омира и Платона при главния учител даскал Ботя.
Аз имах двойната чест да бъда ученик негов и другар негов, бидейки назначен подидаскал в основното училище там.
Бащата на прочутия наш революционер-поет беше забележителна личност.
Висок, снажен, почти колос, какъвто беше и знаменитият му син, стар и грухнал вече, но бодър духом и с ведър ум, той внушаваше неволно уважение. Голямото му въздълго, кокалесто лице, грапаво от шарка, носеше строгия печат на тежък труженически живот и грижи. Рядко случайна усмивка озаряваше облака по тая сурова физиономия.
Аз и сега го гледам във въображението си, като ходи замислен из училищния двор с бавен и тежък ход, с бяло шаячево сако (един вид палто тогава) и широки панталони, които се махтареха на пусталите му крака. Виждам го и в часове на духовен подем, в тържествени дни, когато пред хилядното множество държеше с младежки жар пламенни речи, с глас еклив, трепетен от вълнение.
Макар стар и болнав, той служеше още — по любов към делото на народната просвета и от нужда: той се бе разсипал по изданието на преведената от него Венелинова „Българска история“, продал имотите си и пак останал длъжен.
Даскал Ботьо, добър елинист, ми даваше уроци по някаква гръцка книга с исторически разкази, която превеждахме в библиотеката. После урока той беседваше с учителите.
Често приказваше за сина си Тинка — в Калофер тъй изговарят Христовците — с тъга, угрижен, че е излязъл от него нехранимайко, от когото никаква помощ не може да очаква на старини. За такъв считаха Христя и калоферци и окайваха баща му. Никой тогава не можеше да подозира с каква нагла слава тоя скитник е щял да озари скромното почетно име на стария калоферски учител.
Един ден дойде твърде кахърен и ни каза:
— Знаете ли? Нашия халосник го изпъдили из Одеската гимназия!
По очите му светнаха сълзи.
Фингов и Съйков се помъчиха да го утешат, казаха, че не ще да е вярно известието, макар да бяха убедени, че е вярно… Това беше на 1865 година.
Подир това никой не дръзваше да му загатне за сина му: с това се бутваше болното място в сърцето му и той страдаше.
На другата година — след мене — Христо се завърнал в Калофер, сиромах, с дълга коса на руски студент и с революционни блянове в главата, които не криел. Главили го учител, но стоял такъв само два месеца: на празника на свети Кирил и Методий той държал пред народа слово за тяхната просветителна деятелност, па ненадейно се отбил от предмета си и като посочил богато натруфените и белосани калоферки там, извикал:
— Всеобща бедност и мрак! А я ги вижте тия как лъскат лицата им като калаисани сахани!
След тая дързост на устатия революционер той станал невъзможен в Калофер и баща му го изпратил за Влашко, за голямо облекчение на калоферските граждани и гражданки.
…………………………………………………………………………………
Даскал Ботьо не доживя до геройската смърт на сина си и заедно с целия народ да повтори с горда утеха на душата пророческите думи, с които се свършва неговото Прощаване:
Споменах по-горе Фингов и Съйков, двама от другарите, та да кажа две думи за тях.
Те не ми бяха учители или по-добре — бяха ми учители по одялването и опитомяването. Баща ми за това още ме прати там, за да мога да се поотъркам при по-събудените калоферци, да стана по-смел и по-общителен и да се отърва от непобедимата си дивота и свенливост. Но и в Калофер аз избягвах българите, не излизах цели дни и беседвах само с руси: тоест четях руски книги, затваряйки се в училищната богата библиотека, за голямо огорчение на Съйкова, който не можеше да ме изтегли навън да взема участие в разходките с весели младежи. И аз продължавах да дивея…