Уитерспоон каза жлъчно:
— Ако Лоиз вземе парите, които й остави нейната майка, за да ги даде на някакъв изнудвач и да скрие истината за този…
— Почакайте — прекъсна го Мейсън. — Вие засягате един важен момент, какво искахте да кажете — да скрие…?
— Да скрие истината — допълни Уитерспоон. Мейсън поклати глава.
— Аз не виждам така нещата. Но е възможно вашата дъщеря да плати, за да не узнаете вие истината. Обаче, един момент. Да, вероятно така стоят нещата. Милтър сигурно е съобщил основното, без да й казва, че вие знаете за това, разбирате ли? Той я заплашва, че ще ви отвори очите, ако тя не му заплати порядъчно за мълчанието.
— Значи ли това, че тя вече му е платила парите, за да…
— Още не — каза Мейсън. — Той е още тук. Щом получи парите, веднага ще изчезне. Вероятно той още преговаря и, засега, още не е постигнал целта си. Предполагам, че преди Лоиз да може да разполага с парите си, трябва да се преодолеят някои бюрократични препятствия. Къде е тя сега?
— Не знам. Излезе.
— Искам да говоря с нея щом се върне.
— Ако някой се опитва да изнудва дъщеря ми, ще го…
— Позволете на един адвокат да ви даде съвет, Уитерспоон. Престанете с този навик да изричате заплахи… Впрочем, всичко изглежда така, като че ли Милтър е ключа на всички тайни. Аз ще разговарям с него и след това той ще се измъкне като мокър пудел от града.
— Аз също ще дойда — каза Уитерспоон. — Като си помисля само, че дъщеря ми ще попадне в ноктите на един изнудвач… Аз ще издиря този човек.
— Не, заедно с мен не. При този разговор не трябва да има свидетели. В обноските с един изнудван не се поставят кожени ръкавици. Дела, вие ще останете тук и ще държите крепостта. Ако Дрейк предаде нещо, запишете го.
— А какво ще стане с блондинката на Алгоуд? — попита Дела Стрийт. — Тя е на път насам и…
Мейсън погледна часовника си.
— Трябва вече да е пристигнала, ако автобусът няма закъснение. Това е добре! Тъкмо ще имам възможност да разговарям едновременно с двамата.
Уитерспоон излезе от стаята като каза:
— Кучетата! Почакайте момент, трябва да се вържат кучетата.
Мейсън погледна още веднъж часовника си.
— Как ще се зарадва блондинката, като ме види да влизам.
9
Мейсън летеше с колата си по шосето сред затихналия пейзаж. Под тихото звездно небе светлините на Ел Темпло приличаха на ореол. Стрелката на скоростомера трептеше около 100 километра.
На едно място с дупки колата за миг загуби равновесие. Мейсън намали малко скоростта. Отново дойде една дупка и колата започна да се люлее. Този път Мейсън слезе на 70 километра. Внезапно усети някакво силно залитане. Той махна крака си от педала за газта и внимателно насочи колата към банкета. Малко преди да спре, той ясно чу удара от колелото със спукана гума.
Беше задното дясно колело, Той разгледа опечален гумата, съблече палтото си и го хвърли в колата. След това нави ръкавите на ризата си, взе едно джобно фенерче, отиде отзад и отвори багажника. Най-напред трябваше да извади своя куфар, след това този на Дела и да потършува малко, докато намери необходимите инструменти. На светлината на фенерчето сглоби крика, постави го под оста и започна да я повдига.
Далеч зад себе си той забеляза да се появяват фаровете на кола, която идваше с голяма скорост.
Когато беше вдигнал оста толкова, че гумата да не докосва земята, чу мотора и свиренето на гумите на другата кола и след малко тя премина с такава скорост, че неговата кола се заклати от вятъра. Мейсън видя светлините на колата да изчезват в далечината със скорост, която той определи на около 130 километра.
Той взе ключа, освободи капака, измъкна колелото, извади резервното от багажника, постави го, зави гайките и постави отново капака. Освободи крика, прибра инструментите и едва след като прибра куфарите, можеше да тръгва.
Намери лесно търсения адрес. Милтър дори не бе счел за необходимо да използва някакво друго име. В малка рамка над звънеца стоеше парче от визитна картичка с името Лесли Л. Милтър.
След като никой не отвори на двукратното позвъняване, Мейсън почука на вратата. Чу стъпки отляво. Отвори се една врата. Хубава червенокоса млада жена с дръзка шапчица, в лъскаво кожено палто слезе но стълбите. Като го видя, се поколеба за момент, но след това се обърна към него и го погледна с любопитство. Мейсън свали с усмивка шапката си. Тя отвърна на усмивката му и каза:
— Мисля, че той не е вкъщи.