— Казах, че Адамс я взе от тук, когато отпътува вечерта — отвърна Уитерспоон навъсено и безучастно. — Проклятие, Мейсън, когато става въпрос за щастието на дъщеря ми, аз съм готов на всичко. Но в края на краищата идва момент, когато не можеш да разказваш бабини деветини. За щастие годежът още не е обявен.
— Значи вие вярвате, че Марвин Адамс е убил детектива?
— Разбира се.
— Можете ли да се обосновете?
— Знаете ли как е убит човекът? — гласът на Уитерспоон стана по-остър. — С химически газ — отговори си сам той. — Милтър е бил в кухнята, където е приготвял пунш за себе си и за госта. Убиецът сипал в малък съд солна киселина и го сложил зад печката. След това казал приблизително следното: „Е, Лесли, всичко хубаво, аз трябва вече да си отивам.“ Поставил няколко бучки цианкалий в съда и си излязъл. Газовата печка е била запалена и затова Милтър Не е чул шума от химичната реакция. Смъртоносният газ се е разпространил бързо и преди Милтър да усети нещо, е било вече късно. Водата и захарта врели на печката. Когато водата извряла, захарта загоряла, силно задимила и изпълнила стаята с особен мирис. Може би тъкмо това е спасило живота на полицая. Поглеждайки в помещението, той е видял дима. Това го изплашило и той излязъл навън.
— Много, много интересно — каза Мейсън. — Ако е вярно.
— Какво можете да възразите против това?
Мейсън се облегна удобно в креслото, постави крака върху едно столче и се усмихна на Уитерспоон.
— Две чаши — каза той. — Във всяка ром и масло.
— Да, съвсем правилно.
— И Милтър се е занимавал с приготвянето на водата за пунша, когато е паднал мъртъв.
— Да, да.
— И вие си представяте, че убиецът просто е поставил съда зад печката, казал на Милтър „Аз трябва да тръгвам“ и сложил цианкалия в съда.
— Приблизително така трябва да е било.
— Не забелязвате ли нищо? — попита Мейсън. — Ако Милтър е приготвял пунш за двама, значи човекът, който е поставил цианкалия в съда, е бил негов гост. Значи не би могъл просто да каже „Аз трябвала тръгвам, Лесли“ и да си отиде, преди да е готово питието. Би трябвало да измисли друг предлог.
— Да, така е — каза Уитерспоон и погледна адвоката през синкавия дим на пурата си.
— И с това ние отново се връщаме на патицата — каза Мейсън. — Защо толкова бързо стигнахте до заключението, че това е ваша патица?
— Защото тя е моя! Трябвала е. Вие знаете, че Адамс взе със себе си една от моите патици. Голямо нахалство от негова страна. Трябвала питам Лоиз за това. Рано или късно тя ще узнае цялата история, затова е по-добре да й кажем още сега.
Той взе домашния телефон.
— Не избързвайте — спря го с ръка Мейсън. — Нека да поприказваме за патицата, преди да извикате Лоиз тук. Ако съм ви разбрал правилно, вече сте казал на полицията, че е от вашето ранчо.
— Да.
— Откъде знаехте това? Какъв белег имаше тя?
— По дяволите, Мейсън, още ли ще се разправяме за тази патица? Всеки път, когато я споменете, правите иронични забележки. На патиците не се поставят белези.
— Защо не? — попита Мейсън, правейки се на наивен.
— Защото не е необходимо, по дяволите!
— Вие бележите ли своите коне и говеда?
— Да, разбира се.
— И по какви причини?
— За да се различават от животните на съседите.
— Много интересно — кимна Мейсън. — В Китай, където цели фамилии живеят на джонките си и също отглеждат патици, оцветяват перата на птиците, за да се различават.
— Какво общо има това с тази патица?
— Вие поставяте на говедата си белег, за да ги различавате от тези на съседите. Как тогава идентифицирате една патица като своя собственост, когато тя може да принадлежи и на друг?
— Вие много добре знаете, че това е моя патица!
— Представям си как ще стоите пред съдебните заседатели — каза Мейсън. — За вас това ще е много неприятно. Вие още отсега сте с предубеждение. Вие ще кажете: „Да, това е моята патица“. Тогава прокурорът ще каже: „Кръстосан разпит.“ И защитникът ще ви попита: „По какви признаци можете да разпознаете тази патица като своя?“
— Е, най-напред по цвета и големината.
— Охо! — каза Мейсън. — Защитникът ще ви попита: „Какво особено има в цвета и големината й?“
— Тя е с жълт цвят, какъвто имат младите патици. И тази е със същата големина, като тези от същото люпило.
— Колко са те?
— Осем или девет — не знам точно.
— И коя от осемте или деветте взе Адамс?
— Не говорете глупости! Това не може да се каже.
— Значи — каза Мейсън с усмивка, — вие сте съгласен, че тази патица изглежда точно така, както осемте или деветте от същата големина и цвят.
— Е, и какво от това?