Давещата се патица

— Коя беше тази жена?

— Не знам.

— Казахте, че ви е позната.

— Не. Само мислех, че ми е позната.

— Коя?

— Мисис Бур — каза след кратко колебание Уитерспоон.

— И това не беше тя?

— Не.

— Защо сте толкова сигурен.

— Попитах нощната сестра дали мисис Бур е била в града. Тя ми каза, че мисис Бур си е легнала много рано.

— В една стая ли живее с мъжа си?

— Сега, след нещастието, не. Преди имаха обща стая.

— При мистър Бур постоянно ли стои сестра?

— Да, засега, докато отново си върне разума.

— Какво не е наред с разума му?

— Обичайната лабилност, която се появява при някои пациенти след употреба на морфин. Лекарят обясни, че няма нищо необикновено. За известно време Бур беше много неспокоен. Кракът му е повдигнат с тежест, която виси от тавана. Свариха го, когато искаше да разхлаби въжето. Той искаше да се махне от стаята и твърдеше, че някой иска да го убие. Лекарят каза, че това е под въздействие на наркозата. Няма нищо страшно, но той трябва да бъде под наблюдение. Ако беше успял да слезе от леглото, костите щяха да се разместят и всичко трябваше да се прави отново.

Мейсън погледна часовника си.

— Е, вкъщи ме чака работа.

— Няма ли да останете тук през нощта?

Мейсън поклати глава, тръгна към вратата, спря пред нея и каза:

— За последен път ви съветвам! Обадете се в полицията и обяснете, че сте размислил за идентифицирането на патицата.

11

По пътя към града Дела Стрийт каза:

— Тръгнахме толкова бързо от къщата, че нямах възможност да разбера какво става. Какво се случи?

— Милтър беше убит.

— О-о! От кого?

— Ако не побързаме, през следващите дванадесет часа полицията ще обвини за това Марвин Адамс.

— Затова ли Лоиз изчезна така внезапно?

— Не знам — каза Мейсън, усмихвайки се.

— Шефе, защо не ми позволихте аз да направя това?

— Какво да направите?

— Каквото беше необходимо.

— Исках всичко да остане в рамките на семейството.

— Що се отнася до младежа, не трябва да се доверявате на Лоиз. Тя е влюбена в него до оглупяване. Ако й съобщите нещо, което по някакъв начин може да ви навреди, тя няма да се поколебае да се възползва от него, ако сметне, че по този начин ще му помогне.

— Знам. Но трябваше да й се доверя, защото тя познава ранчото и кучетата са свикнали с нея. А вие, Дела, щяхте да се затрудните. Колкото до риска, напълно съм наясно. Поех голям риск.

— Накъде отиваме сега?

— Трябва да свършим нещо в града. След това ще преследваме нощния влак и трябва да го изпреварим. Той вози спален вагон до главната линия, където го откачват, за да дочака експреса за Лос Анжелос. Осведомих се, че спалният вагон ще бъде прикачен в три часа. Значи ни остава точно един час.

— На този влак ли се е качила блондинката на Алгоуд?

— Хм.

— И още някой?

— Марвин Адамс.

— Значи те двамата са във влака.

— По-точно — двамата са в един влак.

— Дали това е само случайност?

— Не знам.

— Какво ще нравим в Ел Темпло?

— Искам да говоря с Алберта Кромуел. Нейното жилище е до това на Милтър.

— Неговата жена?

— Вдовица.

— Смятате ли, Че тя вече знае за убийството?

— Трябва да знае — ако е у дома си.

— А ако не е там?

— Точно това искам да установя.

— Полицията сигурно все още държи жилището под наблюдение.

— Вероятно.

— Искате да рискувате и да попаднете в ръцете й?

— Не.

— Но ще трябва, ако искате да установите, дали тя си е вкъщи.

— Има два начина да се провери дали една млада жена си е вкъщи — засмя се лукаво Мейсън. — Единият е да хвърлиш поглед в жилището й.

— А вторият?

— Да я намериш извън дома й.

— Е, не ме дръжте в напрежение, шефе. Къде?

— Ако една млада дама няма кола, тя има два начина да напусне града. Или с влака, или с автобуса. Последният влак е отпътувал. Най-напред ще погледнем на автогарата.

— Ще познаете ли жената, ако я видите?

— Мисля, че ще я позная. Освен това вече се запознах с една млада жена, която заема жилището до Милтър и твърди, че се казва Алберта Кромуел.

Дела Стрийт смирено се облегна на седалката.

— Когато не искате да говорите, е трудна работа да се измъкнат от вас сведения. Все едно да вадиш вода от запечатан кладенец.

— Но аз не мога да дам нещо, което не притежавам — каза Мейсън с усмивка.

— Не, дори и да го имахте, не бихте го дал. Сега аз ще подремна малко. Вероятно няма да искате да дойда с вас на гарата.

— В никакъв случай.

— Е добре, тогава ме събудете, като се върнете.

Тя намести удобно главата си и затвори очи. Мейсън задържа високата скорост и намали едва при навлизане в главната улица на Ел Темпло. Малко преди автогарата спря. Тъй като Дела спеше още, той се измъкна тихо от колата, затвори внимателно вратата и закрачи по тротоара.