Давещата се патица

— Но само за да докажа, че е запознат със специфичните методи, които улесняват едно убийство — отвърна прокурорът.

— Каква е била вашата цел не ме интересува — каза Мейсън. — Аз ще поднеса доказателство, че Джон Л. Уитерспоон не може да има нищо общо с убийството на Милтър. Ще докажа, че Милтър е бил мъртъв, когато Уитерспоон е започнал да изкачва стълбите към жилището му. Ще докажа това не само чрез моите, но и чрез вашите свидетели. И след това ще хвърля в лицето ви вашия аргумент. Вие се качихте там и…

Съдията Миихън почука с чукчето по масата.

— Моля защитникът да не употребява лични обиди и да се обръща с аргументите си към съда.

— Много добре — каза Мейсън с усмивка. — Аз се съмнявам, че прокурорът искаше да поднесе определени улики за една ограничена цел в следствието. Защитата не направи никакво възражение. Той поднесе само част от доказателствата, тази част, която ще му послужи. Ние имаме право да изнесем всичко пред съда.

— Що се отнасяло този специален въпрос. — каза Миихън, — възражението се отхвърля. Свидетелят трябва да отговори на въпроса.

— Да, така е — каза Хагерти. — В аквариума плуваше една патица.

— Направи ли ви впечатление с нещо тази патица?

— Да.

— С какво?

— Тя като че не можеше да плува, всъщност като че ли се давеше.

Гръмналият в залата смях заглуши ожесточеното чукане на съдийското чукче. Хагерти пристъпваше от крак на крак, но гледаше упорито и сърдито към смеещите се зрители.

— Ние се намираме в една област, където преобладава селското стопанство — каза Мейсън, усмихвайки се сдържано. — Ето защо намирам, че представата за патица, която не се е научила да плува и се дави в аквариум, е малко развеселяваща. Сигурен ли сте, мистър Хагерти, че патицата се давеше?

— Нещо не беше наред с нея — каза Хагерти. — Какво, не знам, но тя беше потънала под водата.

— Не сте ли чувал, че патиците могат да се гмуркат?

— Да, разбира се, но за пръв път видях патица да се гмурка със задника напред.

Бурният смях в залата продължи доста време.

— Във всеки случай сте сигурен, че когато влязохте в помещението, с патицата нещо не беше наред? — попита Мейсън, когато в залата отново бе настъпила тишина.

— Да, тя не стоеше правилно. Беше потънала две трети във водата.

— И какво стана с патицата след това?

— Явно след това се пооправи. Аз самият се чувствах много зле, тъй като бях глътнал малко газ. Когато се почувствах по-добре, погледнах към патицата. Тя плуваше спокойно над водата.

— Когато дойде обвиняемият, патицата беше ли все още в аквариума?

— Да.

— Обвиняемият каза ли нещо за патицата?

— Да.

— Какво?

— Че е негова.

— Още нещо?

— Да. Че Марвин Адамс, един млад човек, който бил на посещение в неговата къща, я е взел със себе си същата вечер.

— И обвиняемият със сигурност разпозна патицата като негова собственост?

— Да. Съвсем сигурно. Той каза, че може да се закълне в това. Значи това беше неговата патица.

Мейсън се поклони с усмивка.

— Благодаря ви, Хагерти. Вие бяхте много надежден свидетел. Нямам други въпроси.

Прокурорът Копеланд се поколеба за момент преди да извика:

— Алберта Кромуел.

Тя влезе в залата, повдигна дясната си ръка, положи клетва и седна на свидетелския стол. Погледна бегло към Мейсън с твърдия поглед на жена, която вече е решила какво ще говори и ще отхвърля всичко, което не иска да каже.

Копеланд отново беше самата любезност. Сега той се намираше върху сигурна почва, което личеше от тона, с който говореше.

— Вие се наричате Алберта Кромуел и живеете тук в Ел Темпло?

— Да, сър.

— Тук ли бяхте вечерта, когато е било извършено престъплението, за което става дума?

— Да, сър.

— Вие живеете в къта под наем на Синдер Бут Авеню, номер 1162?

— Да.

— В същата къща, в която живееше убитият Лесли Милтър?

— Да, сър.

— Какво е разположението на жилището ви по отношение на неговото?

— Моето се намира вдясно от неговото. На първия етаж има две жилища. Едното беше негово, в другото живея аз.

— Между двете жилища има ли някаква свързваща врата или друга възможност за директно преминаване?

— Не.

— През въпросната вечер видяхте ли обвиняемия Джон Л. Уитерспоон?

— Да.

— Къде и кога?

— Беше приблизително дванадесет без десет, може би без петнадесет. Не мога да определя точно времето, но знам със сигурност, че беше след единадесет и половина и преди полунощ.

— Където видяхте по това време?

— Тъкмо когато напускаше жилището на мистър Милтър.

— Със сигурност ли можете да го разпознаете?

— Да, сър. Видях не само него, но записах и номера на колата му. Знам точно, че беше мистър Уитерспоон.