— Знаете ли дали той тъкмо е напускал жилището или…
— Да, сър — прекъсна тя прокурора в желанието си да отговори: — Знам, че идваше от жилището, защото чух стъпките му по стълбите, чух как долу се отвори и затвори вратата и след това той излезе на улицата.
— Как успяхте да видите всичко това?
— От моя прозорец. На първия етаж къщата има два ъглови прозореца. Ако погледна от моя прозорец надолу, мога да видя входа за жилището на Милтър.
— Можете да започнете кръстосания разпит — обърна се Копеланд към масата на адвокатите.
Мейсън се надигна бавно. Той фиксираше лицето на свидетелката.
— Познавахте ли Лесли Милтър още когато беше жив?
— Да.
— Още от Лос Анжелос ли го познавате?
— Да — тя погледна предизвикателно Мейсън.
— Вие бяхте негова законна съпруга?
— Не.
— Не сте били негова съпруга?
— В никакъв случай.
— Твърдяла ли сте някога, че сте негова съпруга?
— Не.
— Живяла ли сте някога при него като негова съпруга?
— Възражение! Въпросът е некомпетентен, без значение и несъществен! — Възмутено извика Копеланд. — Моля съдът да забележи това, въпросът е поставен единствено с цел да компрометира свидетелката. Въпросът е без значение за…
— Възражението се приема.
Мейсън се поклони, признавайки решението на съдията и каза с респект:
— Ваше благородие, ако мога да допълня нещо. Аз считам склонността на един свидетел към един съществен фактор…
— Съдът не допуска въпроса — каза съдията Миихън. — Вие имате право да питате свидетелката, дали е била съпруга на убития и дали някога е твърдяла това. Вие можете да питате свидетелката дали е била в приятелски отношения с него, но съдът счита, че след като получихте отговорите, нямате право при сегашното състояние на следствието да я поставяте в неприятно положение. Вие разбирате, че уликите, които засягат убийството на Милтър, се поднасят само с една ограничена цел. Съдът реши, че връзката с настоящия случай — понеже вашият въпрос беше насочен към това — е далечна.
— Добре — каза Мейсън. — Ще продължа с други въпроси. Мис Кромуел, имала ли сте възможност да излезете през задната врата на вашето жилище и преминавайки през ниските перила, да стигнете до задната врата на жилището на Милтър?
— Възможно е.
— Правила ли сте това някога?
В очите й просветна триумф, когато отговори студено и решително:
— Не.
— Правила ли сте това през въпросната вечер?
— Не.
— Видяхте ли мистър Милтър през въпросната вечер?
— По-рано, когато той влезе в жилището си.
— Търсихте ли го в жилището му?
— Не.
— Когато звънна звънецът, Лесли Милтър не приготвяше ли за вас горещ пунш е ром и масло и не ви ли каза да се върнете в жилището си?
— Не, сър.
— Вие споменахте, че сте видяла обвиняемия, когато напуска жилището. Постоянно ли наблюдавахте жилището тази вечер?
— Не, сър. Съвсем случайно стоях на ъгловия прозорец.
— И защо стояхте на ъгловия прозорец?
— Съвсем случайно. Казах вече.
— Ако погледнеше вътре, обвиняемият би ли могъл да ви забележи?
— Не, не вярвам.
— Защо не?
— Защото аз гледах навън, а той трябваше да погледне навътре.
— И той не можеше да направи това?
— Сигурно не.
— Вие искате да кажете, че не би могъл да ви забележи на прозореца, защото зад вас не е имало осветление?
— Разбира се.
— Значи стаята е била тъмна?
За момент мис Кромуел се поколеба, след това каза:
— Да, струва ми се. Може да е било така.
— Лампите в стаята не бяха включени?
— Не, сър. Мисля, че не.
— И транспарантите бяха вдигнати?
— Аз… не мога да си спомня точно.
— Искате да уверите съда, че сте наблюдавала обвиняемия през спуснати транспаранти?
— Не, не исках да кажа това.
— А какво искахте да кажете?
За няколко секунди тя не успя да намери отговор и на лицето й се изписа отчаяние. След това й хрумна нето и тя каза:
— Аз помислих, че питате дали всички транспаранти са били спуснати. Знаех, че не бяха спуснати при този прозорец, но не мога да си спомня какво беше положението при другите.
Тя се засмя с чувство на превъзходство и си личеше, че мисли: „Ти си въобрази, че ме надхитри? Но все пак успях да ти се изплъзна.“
— Но в стаята никоя от лампите не светеше — продължи Мейсън.
— Не, знам това със сигурност.
— С каква цел влязохте в тъмната стая?
— Е, исках… исках да взема нещо.
— Прозорецът, до който стояхте, е най-отдалечен от вратата, нали?
— Да, така е.
— А ключът за осветлението е до вратата, нали?