— Ела с мен в хералдическия институт и ще ти покажа родословието на моето семейство — каза Стивън.
— Хубаво. Бъди с нас — рече Дейвин. — Що не учиш ирландски? Що напусна курса на лигата още след първия урок?
— Много добре знаеш причината — отвърна Стивън.
Дейвин тръсна глава и се засмя.
— Хайде, хайде — каза той. — В тази работа сигур имат пръст една млада дама336 и отец Моран, а? Въобразяваш си, Стиви. Та те чисто и просто си приказваха и се смееха.
Стивън помълча, сетне приятелски сложи ръка на рамото на Дейвин.
— Помниш ли — подзе той — как се запознахме? Онази сутрин, когато за пръв път те срещнах, ти ме попита къде е аудиторията на първи курс и силно натърти на петата сричка. Помниш ли? И все говореше на йезуитите — отче, отче. Помниш ли? Тогава си зададох въпроса: Нима наистина е простодушен като своя говор?
— Аз съм просто момче — рече Дейвин, — знаеш го. Оная вечер, като ми разказа на улица „Харкорт“ за своя… личен живот, честна дума, Стиви, после залъкът ми засядаше на гърлото. Като болен бях. Нея нощ не можах да мигна. Защо ми разказа всичко това?
— Благодаря за откровеността — каза Стивън. — Намекваш, че съм чудовище?
— Не — рече Дейвин, — но по-добре да не ми ги беше разказвал.
Зад приветливата външност на Стивън бавно започна да се надига буреносен облак.
— Аз съм продукт на този народ, на тази страна и на този живот — каза той. — И ще продължавам да изразявам себе си такъв, какъвто съм.
— Бъди с нас, помъчи се — повтори Дейвин. — Дълбоко в сърцето ти си ирландец, но си прекалено горделив.
— Предците ми са се отрекли от своя език и са приели друг — каза Стивън. — Позволили са на шепа чужденци да ги поробят. Не си въобразявай, че ще отдам своя живот и самия себе си, за да изплащам техните дългове. В името на какво?
— На нашата свобода — отвърна Дейвин.
— Всеки честен и искрен човек — каза Стивън, — отдал ви своя живот, своята младост и своята любов, от Улф Тоун до Парнел, е бил продаден на врага, изоставен в нужда, охулен или отритнат от вас заради някой друг. И ти ми предлагаш да бъда с вас. Проклети да сте всички!
— Те са загинали за своите идеали, Стиви — рече Дейвин. — Но нашият ден ще дойде, повярвай ми.
Погълнат от своите мисли, Стивън мълчеше.
— Душата се ражда — унесено подзе той — именно в онези мигове, за които ти говорих. Ражда се бавно, в мрак, и нейното раждане е много по-тайнствено от това на тялото. В тази страна, още щом се роди, върху душата на човека хвърлят мрежи, за да не й позволят да литне. Говориш ми за националност, език, религия. Аз ще сторя всичко, за да се изплъзна от тези мрежи.
Дейвин изтръска пепелта от лулата си.
— Много е сложно за мен всичко това, Стиви — каза той. — Но родината идва преди всичко. Преди всичко идва Ирландия, Стиви. А после си бъди поет или мистик.
— Ти знаеш ли какво е Ирландия? — попита Стивън с яростна студенина. — Стара свиня, която пояжда своето прасило.
Дейвин стана от сандъчето и тъжно клатейки глава, се запъти към площадката. Само след миг обаче тъгата го напусна и той вече разпалено спореше с Кранли и двамата играчи, които бяха завършили своята партия. Решиха да направят четворка, но Кранли настоя да използват неговата топка. Той я тупна два-три пъти в земята, сетне силно и ловко я запрати в дъното на площадката и възкликна в отговор на глухия удар:
— Твойта кожа!
Стивън остана до Линч, докато резултатът не започна да нараства, сетне го дръпна за ръкава да си вървят. Линч се съгласи и каза:
— Хайде, тръгнахме, както казва Кранли.
Стивън се усмихна на неговата насмешка. Върнаха се обратно през парка, прекосиха фоайето, където грохналият стар портиер тъкмо забождаше някаква обява на таблото, и се спряха в подножието на стълбите. Стивън извади от джоба си пакетче цигари и ги протегна към своя спътник.
— Знам, че нямаш пукнат грош — каза той.
— Я си затваряй нахалната жълта уста! — отговори Линч.
Това повторно доказателство за речевото богатство на Линч отново предизвика усмивката на Стивън.
— Европейската култура ще те запомни — каза той — като родоначалник на ругатните в жълта гама.
Запушиха и тръгнаха вдясно. Помълчаха известно време, сетне Стивън подхвана:
— Аристотел не е успял да даде определения на състраданието и страха. Аз успях. Според мен…
Линч се спря и грубо го прекъсна:
— Стига! Не ми се слуша! Лошо ми става! Нощеска с Хоран и Гогинс се натряскахме до жълто.
Стивън продължи:
— Състраданието е онова чувство, което приковава нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява със страдащия герой. Страхът е онова чувство, което задържа нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява с тяхната тайна причина.