— Я повтори — каза Линч.
Стивън бавно повтори определенията.
— Преди известно време в Лондон — продължи той — някакво момиче пътувало с фиакър. Отивало на среща със своята майка, която не било виждало дълги години. На едно кръстовище прозорецът на фиакъра бил разбит от стръката на минаваща товарна кола. Парче стъкло, дълго и изострено като игла, пронизало сърцето на момичето. То умряло на място. Репортерът нарича това трагична смърт. Но тя не е трагична. Инцидентът няма нищо общо с моите определения на състраданието и страха.
Трагическата емоция всъщност представлява лице, което гледа едновременно в две посоки — към страха и към състраданието; а те от своя страна са нейните две фази. Забележи, че използвам думата „приковава“. По такъв начин подчертавам, че трагическата емоция е статична. Или, още по-точно, драматическата емоция е статична. Истинското изкуство никога не възбужда в нас кинетични чувства — желание или отвращение. Желанието ни тласка да се приближим към нещо, да го обладаем; отвращението ни тласка да се отдалечим от нещо, да го отхвърлим. Това са кинетични емоции. Следователно в случаите, когато са налице — при порнографията и дидактиката, — не можем да говорим за истинско изкуство. Ето защо естетическата емоция (в общия смисъл на думата) е статична. Мисълта бива задържана и издигната високо над желанието или отвращението.
— Ти твърдиш, че изкуството не бивало да възбужда желание — каза Линч. — Веднъж, мисля, ти казах, че в музея се подписах с молив върху задника на Праксителовата Венера. Нима това не е било желание?
— Аз имам предвид нормалната човешка природа — отвърна Стивън. — Ти също си ми разказвал как като момче в твоето чудесно кармелитско училище си ял сухи кравешки лепешки.
Линч отново зацвили от смях и започна да търка слабините си, без да извади ръце от джобовете.
— О, да! Имаше такова нещо! — възкликна той.
Стивън се обърна към своя спътник и за миг изпитателно се взря в очите му. Линч престана да се кикоти и отвърна на погледа с унизени очи. Длъгнестата, тясна и сплескана глава под изострената козирка на каскета извикваше в съзнанието на Стивън образа на някакво качулато влечуго. Бляскавите и втренчени очи на Линч също напомняха влечуго. Само някаква едва забележима човешка искрица за миг озари този унизен и тревожен поглед — прозорчето на сгърчена, изтерзана и озлобена срещу самата себе си душа.
— Що се отнася до това — учтиво подметна Стивън, — всички ние сме животни. И аз също.
— То се знае — каза Линч.
— Сега обаче се намираме в света на духовното — продължи Стивън. — Желанието и отвращението, възбуждани от чужди на изкуството средства, не могат да бъдат наречени естетически емоции не само защото по природа са кинетични, но и защото не са нищо повече от прости физически усещания. Нашата плът се свива, когато нещо я заплашва, или отговаря на дразнителя, който възбужда в нея желание, посредством чисто рефлекторната дейност на нервната система. Клепачите ни сами се затварят още преди да осъзнаем, че в окото ни ще влети някоя мушица.
— Невинаги — критично забеляза Линч.
— По същия начин — каза Стивън — и твоята плът е отговорила на дразнението, дошло от голотата на статуята, но това, повтарям, е било чисто и просто рефлекторна реакция на организма. Красотата, изразена от художника, не може да възбуди в нас нито кинетични емоции, нито чисто физически усещания. Красотата възбужда или би следвало да възбуди, поражда или би следвало да породи естетически стазис — идеално състрадание или идеален страх, — стазис, който бива предизвикан, поддържан и в крайна сметка разтворен от това, което аз наричам ритъм на красотата.
— И какво по-точно е това? — попита Линч.
— Ритъмът — каза Стивън — е първото формално-естетическо съотношение между отделните части в рамките на естетическото цяло или отношението на естетическото цяло към една или повече от съставните му части, или отношението на всяка отделна съставка към естетическото цяло, част от която е самата тя.
— Ако това е твоето определение за ритъм — рече Линч, — нека чуем сега какво ти наричаш красота; но не забравяй, моля те, че макар веднъж да изядох цяла лепешка, все пак аз се прекланям само пред красотата.
Стивън вдигна каскета си в знак на поздрав, сетне леко се изчерви и хвана Линч за ръкава на неговото дебело карирано сако.
— Правото е на наша страна — каза той, — всички други грешат. Беседата за тези неща и опитът да проникнеш в тяхната природа, а веднъж успял да проникнеш, бавно, смирено и неотклонно да изтръгваш, да пресъздаваш от грубата земна материя или от онова, което тя поражда, от звуците, от формите и от багрите — тези тъмнични двери, зад които е заключена душата ни — образа на красотата, в чиято тайна си съумял да проникнеш — ето това е изкуството.