Не последва отговор. Донован учтиво се сбогува с тях.
— Трябва да си вървя — каза той меко и благодушно. — Гризе ме съмнение, което граничи с увереност, че сестра ми е решила днес да украси масата на семейство Донован с палачинки.
— Довиждане — извика Стивън подир него. — И да не забравиш ряпата!
Загледан след него, Линч бавно и презрително изкриви устни и лицето му заприлича на дяволска маска.
— Като си помисля само, че това жълто палачинкоядно лайно може да си намери добра работа — най-сетне каза той, — а аз съм принуден да пуша най-скапаните цигари!
Те се насочиха към площад „Мериън“ и известно време повървяха мълчешком.
— За да завърша с разсъжденията за красотата — каза Стивън, — ще добавя, че най-удовлетворителните съотношения на сетивната материя трябва следователно да съответстват на необходимите фази на естетическото възприятие. Намерим ли ги, значи сме намерили свойствата на универсалната красота. Тома казва: ad pulchritudinem tria requiruntur: integritas, consonantia, claritas342. Моят превод е следният: за красотата са нужни три условия — цялостност, хармония и сияние. Да видим сега дали те съответстват на фазите на възприятието. Следиш ли мисълта ми?
— Разбира се — каза Линч. — Ако мислиш, че главата ми е пълна с лайна, тичай след Донован и го хвани него за слушател.
Стивън посочи кошницата, която едно чираче от близката касапница бе нахлупило на главата си.
— Погледни тази кошница — каза той.
— Хубаво, погледнах я — рече Линч.
— За да можеш да видиш тази кошница — каза Стивън, — твоето съзнание най-напред трябва да я отдели от останалата видима вселена, от всичко, което не е кошница. Първата фаза на възприятието е една демаркационна линия, която отграничава възприемаемия обект. Естетическият образ съществува за нас или в пространството, или във времето, това, което се възприема посредством слуха, бива представено във времето, а онова, което се възприема посредством зрението, бива представено в пространството. Но бил той временен или пространствен, естетическият образ най-напред отчетливо се възприема като самоограничен и самостоен върху необятния фон на пространството или времето, които не са този образ. Ти го възприемаш като отделно нещо. Виждаш го като едно цяло. Възприемаш неговата цялостност. Ето това е integritas.
— Улучи! — смеейки се, каза Линч. — Карай нататък.
— След това — продължи Стивън — ти започваш да преминаваш от една точка към друга, следвайки очертанията на формата, и го възприемаш в равновесието на частите, заключени в неговите граници; усещаш ритъма на неговия строеж. С други думи, след синтеза на непосредствената перцепция идва анализът на аперцепцията. Почувствал първоначално, че това е нещо отделно, сега ти чувстваш, че това е нещо. И го възприемаш като сложно, многосъставно, делимо, дискретно единство от части, като резултат от неговите части и тяхната сума, като нещо хармонично. Това е consonantia-та.
— Пак улучи! — пошегува се Линч — Кажи сега какво е claritas и печелиш пура.
— Съдържанието на този термин — заяви Стивън — е твърде мъгляво. Тома Аквински използва понятие, което изглежда неточно. Доста дълго си блъсках главата над него. Този термин навежда на мисълта, че Тома е имал предвид някакъв символизъм или идеализъм, че най-висшето свойство на красотата е светлина, която иде от някакъв друг свят, че материята не е нищо друго освен сянка на неговия образ, нищо друго освен символ на неговата реалност. Мислех, че под думата claritas той може би разбира художественото откритие и изобразяване на божествения промисъл в нещата или че claritas е някаква обобщаваща сила, която придава универсалност на естетическия образ и му позволява да засияе далеч извън своите собствени предели. Но всичко това са книжни приказки. Дойдох до следния извод. Щом възприемеш кошницата като отделен предмет, а сетне я подложиш на анализ в съответствие с нейната форма и я познаеш като предмет, ти извършваш единствения допустим от логическа и естетическа гледна точка синтез: виждаш, че това е именно този предмет и никой друг. Сиянието, за което говори Тома, в схоластиката се нарича quidditas — същината на предмета. Художникът усеща това най-висше качество едва тогава, когато неговото въображение зачене естетическия образ. Шели прекрасно сравнява състоянието на съзнанието в този тайнствен миг с догарящ въглен. Мигът, когато това най-висше качество на красотата, ясното сияние на естетическия образ, отчетливо се възприема от съзнанието, пленено от неговата цялостност и очаровано от неговата хармония — това е лъчезарният ням стазис на естетическото удоволствие; състояние на духа, поразително сходство с онова състояние на сърдечния мускул, за което италианският физиолог Луиджи Галвани намери думи не по-малко прекрасни от сравнението на Шели343, като го нарече омая на сърцето.
343
„В защита на поезията“: „Умът на твореца е като догарящ въглен, който навремени мигом лумва, разпален от някаква невидима сила: тя иде отвътре.“