От глъбините на съзнанието стиховете напираха на устните му, той ги повтаряше шепнешком и усещаше в тях ритмичния строй на виланелата. Розовото зарево бликаше лъчи от рими: жар, чар, пожар, олтар, тропар. Те изгаряха света, изпепеляваха човешките и ангелски сърца: лъчи, избликнали от розата, нейното непокорно сърце.
А по-нататък? Ритъмът заглъхна, секна, сетне отново проигра и запулсира. А по-нататък? Дим, тамянен дим струеше от олтара на света.
Тамянен дим се въздигаше от цялата земя, от замъглените морета: тамянен дим-хвала, кадение ней. Земята бе като разлюляна, разжарена, разлюшкана кадилница, като огромна топка тамян, елипсоидна топка. Внезапно ритъмът замря, сърдечният възклик секна. Устата му заповтаряха отново първите стихове, сетне той неуверено промълви още няколко полустишия и замлъкна, онемял и объркан. Сърдечният възклик бе секнал.
Тихият предутринен здрач се бе стопил и зад стъклата на голите прозорци настъпваше денят. Нейде далеч-далеч заби камбана. Изчурулика птица, втора… трета… Звънът и чуруликането стихнаха, а мътната белезникава светлина се разля на изток и на запад и застла с пелената си света и розовото зарево в сърцето му.
От страх да не забрави всичко, той се подигна на лакът и се огледа за лист и молив. Но на масата нямаше: видя само празната паница, от която бе ял ориз на вечеря, и свещника с лоените висулки и обгорената от последния пламък хартиена обвивка. Той уморено протегна ръка към таблата на кревата, където висеше куртката му, и затършува в джобовете й. Напипа молив, сетне кутия цигари. Легна отново, разкъса кутията, остави последната цигара на перваза и със ситен ясен почерк започна да записва тристишията на виланелата върху грапавата мукава.
Щом записа стиховете, той се отпусна върху твърдата неравна възглавка и отново започна да си ги мълви. Буците сплъстена дреб под главата му спомниха буците сплъстен конски косъм на дивана в нейната гостна. Колко често бе седял на него, усмихнат или умислен, без да знае защо е дошъл, ядосан и на нея, и на самия себе си и смутен от литографията на Светото Сърце над празния бюфет! Пред очите му се мярна стаята, притихналите за миг гости… Ето, тя се приближава към него и го моли да изпее някоя от забавните си песнички. Той сяда на старото пиано, пръстите му докосват пожълтелите клавиши и вземат няколко тихи акорда. Тя стои, облегната на камината, а той пее за нея всред гълчавата на подновения разговор, пее красива песен от елизабетинско време, песен прощална, пропита с тъга и нега, сетне баладата за победата при Азенкур и веселата мелодия „Грийнлийвс“. Докато пее тия старинни песни, а тя го слуша или се прави, че слуша, сърцето му е спокойно, но щом спре и гласовете в стаята отново достигнат до ушите му, той си спомня собствените си саркастични думи: в тоя дом комай твърде скоро се обръщат към младите мъже на малко име.
Понякога му се струваше, че очите й всеки миг ще му се доверят, но той бе чакал напразно. Сега тя се понесе през спомените му в лек танц, както онази нощ, когато я бе зърнал на карнавала с развята бяла рокля и цъфнала бяла клонка в косите. Тя играеше в кръг, танцът я носеше към него и щом приближи, той отново съзря леко извърнатите й очи и нежния руменец по бузите й. В края на танца, когато всички пуснаха ръце, в неговата за миг бе останала нейната ръка: драгоценен задморски дар.
— Напоследък сте станали същински отшелник.
— Да. Аз съм монах по природа.
— Боя се, че сте еретик.
— А много ли се боите?
Вместо отговор тя се бе отдалечила от него покрай хванатите за ръце танцьори, грациозна и свенлива, но без да отдаде ръката си в ничия друга. Бялата клонка потрепваше в косите й, а колчем попаднеше в сянка, по бузите й избиваше още по-гъст руменец.
Монах! Пред него изникна собственият му образ: осквернител на монашеския обет, еретик-францисканец, раздвоен между своето желание да служи, който плете, като Джерардино да Борго Сан Домино350, тънка паяжина от софизми и ги нашепва в нейното ухо.
Не, това не бе той. Това бе по-скоро образът на младия свещеник, на когото тя правеше мили очи, когато я видя за последен път, а пръстите й прехвърляха страниците на ирландския й лексикон.
350
Монах-францисканец от XIII в., съден като еретик; в действителност обаче той е бил аскет-реформатор, който настоявал за още по-строги порядки в ордена.