— Да, да, и дамите вече се отзовават на нашето дело. Ежедневно забелязвам това. Дамите са с нас. Те са най-надеждната опора на нашия език.
— Ами църквата, отец Моран?
— Църквата също. И тя се отзовава. Сега и там работата бързо напредва. Изобщо не се безпокойте за църквата.
Пфу! Добре стори, че тогава презрително си излезе от стаята. Добре стори, че не я поздрави на стъпалата на библиотеката. Добре стори, че я остави да флиртува със своя свещеник, да кокетничи с една църква, станала фараш на християнския свят.
Див яростен бяс прогони и сетните блажени мигове от духа му, разби на парчета нейния прекрасен образ и запокити отломките на всички страни. И от всички страни в паметта му сега заизникваха разкривените отражения на този прекрасен образ: цветарката с одрипаната рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице, която го бе замолила брат да й е, да купи за сефте; слугинята на съседите, която по селски извиваше глас, когато тракаше с чиниите в кухнята и пееше „Хълми и езера в Киларни“; девойката, която прихна да се смее, когато скъсаната му подметка се закачи на желязната решетка на тротоара недалеч от Корк Хил и той се препъна пред очите й; работничката, която бе позагледал, привлечен от малката й сочна уста, когато я зърна да излиза от сладкарската фабрика „Джейкъбс“ и която му викна през рамо:
— Как е, рошльо? Очи пълни, ръце празни!
И все пак, с каквито хули и подигравки да обсипваше образа й, той усещаше, че яростта му е същевременно израз на преклонение пред нея. Тогава си бе излязъл от класната стая изпълнен с презрение, но то не бе съвсем искрено, защото сам чувстваше, че зад тъмните й очи, премрежени от дълги мигли, може би се крие тайната на нейния народ. Вървеше по улиците и си казваше, че тя е въплъщение на женската природа в страната им, душа, чието самосъзнание, подобно на прилеп, се пробужда скришом само под покрова на нощния мрак и самотата, която за миг поспира, безстрастна и безгрешна, при своя смирен поклонник и скоро го напуска, за да нашепне невинните си прегрешения в скритото зад решетката на изповеднята свещеническо ухо. Яростта му се изля в груба насмешка над нейния възлюблен, чието име, глас и лице оскърбяваха ранената му гордост: един запопен селяк, брат на дъблински полицай и кръчмарски слуга в Мойкалън! И пред този човек тя щеше да разбули свенливата голота на своята душа, пред едного, обучен само да изпълнява предписани обреди, а не пред него, жреца на безсмъртното въображение, чиито ръце превръщат насъщния хляб на опита в сияйно присносъщо битие!
Сияйният образ на причастието мигом съедини скръбните му и отчаяни мисли с неговото преклонение и те се изляха в празничен тропар.
Той започна да си мълви стиховете от самото начало и скоро тяхната мелодия и ритъм омаяха духа му и го изпълниха с кротка благост; сетне старателно ги записа, за да може още по-добре да ги почувства, като ги прочете, и отново се отпусна на възглавката.
Вече бе съвсем светло. Не се чуваше никакъв звук, но той знаеше, че всеки миг животът край него ще се пробуди с привичния шум, грубите гласове, сънните молитви. Отвратен от този живот, той се обърна с лице към стената, закачули се с одеялото и се загледа в големите избледнели алени цветя по опърпаните тапети. Опита се да съживи гаснещата си радост и си представи пътека от рози, която води до самите небеса, цялата обсипана с алени цветя. Морен! И той бе морен от разблудна жар.
Омотал глава в одеялото, почувства как топлината бавно се разлива надолу по гръбначния му стълб и го унася в сладостна премала. Представи си своята поза и се усмихна. Унасяше го на сън.
Отново бе прописал стихове за нея след цели десет години. А преди десет години тя бе наметнала шала връз главата си като качулка, топлият й дъх се кълбеше в нощния въздух и токчетата й потракваха по заледената като стъкло улица. Беше последният трамвай; мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. Те стояха на стъпалата на трамвая: той на горното, тя на долното. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него и после слезе. Стига! Стига спомени!
Цели десет години от тогавашната детинска мъдрост до сегашното му безумие. Ами ако й изпрати стиховете? Ще бъдат прочетени на всеослушание, на закуска, посред шума от чупенето на яйцата. Боже мой, какво безумие! Братята й ще се смеят и ще дърпат един от друг листа със силните си груби пръсти. А оня мазен поп, чичо й, ще се разположи в своето кресло и хванал листа с протегната ръка, ще ги прочете усмихнат и ще похвали литературната форма.