Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Не, не, глупости. Дори да й изпрати стиховете, тя никому не би ги показала.

Започна да му се струва, че е несправедлив към нея, и му стана мъчно, защото почувства нейната невинност; невинност, за която сам не бе имал никаква представа, преди да я познае по пътя на греха; невинност, за която и тя не бе имала представа, преди да я загуби или преди за пръв път да познае странната унизителна слабост на своя пол. Едва тогава душата й се бе пробудила за нов живот, подобно на неговата, когато за пръв път бе съгрешил; и сърцето му се изпълни с нежно състрадание, като си спомни нейната крехка бледина и очите й, унизени и натъжени от тъмния срам на женската природа.

Къде ли е била тя, докато душата му преминаваше от екстаз към сънна премала? Може би, следвайки неведомите пътища на духовния живот, в същите тия мигове душата й бе чувствала неговото преклонение? Може би.

Огънят на желанието отново обхвана душата му, запламтя и забушува в цялото му тяло. Усетила неговото желание, тя се събуждаше от своя дъхав сън: тя, изкусителката от неговата виланела. Очите й се отваряха и го посрещаха с притомен тъмен поглед. Сияйна, топла, дъхава, примамна, тя му отдаваше наготата си, обгръщаше го като светлозарен облак, обгръщаше го като жива вода: и като из бухлат дъждовен облак, като водите кръготечни над твърдта небесна в ума му рукна порой от плавни звуци351, символи на тайнствени стихии:

Не си ли морна от разблудна жар?
И ангелския сонм отби от път.
Не ми мълви слова с омаен чар!

Очите ти запалват лих пожар
в безволно запленена мъжка гръд.
Не си ли морна от разблудна жар?

Твърдта е осветен на теб олтар,
хвалебен дим моретата кадят.
Не ми мълви слова с омаен чар!

И в горък плач, и в радостен тропар
причастен е със страстите светът.
Не си ли морна от разблудна жар?

Когато тръпни пръсти жъртвен дар
възливат от преливащия съд,
не ми мълви слова с омаен чар.

Недей лъсти копнежа ни прастар
с притомен поглед и примамна плът.
Не си ли морна от разблудна жар?
Не ми мълви слова с омаен чар!352

Какви бяха тия птици? Той се спря на стъпалата пред библиотеката, за да ги погледа, и морно се подпря на ясеновия си бастун. Те непрекъснато кръжеха около издадения над улица „Молзуърт“ еркер на една къща. Тъмни, тръпни, поривисти, телцата им се стрелкаха стремглаво и се открояваха върху ясното небе на късната мартенска вечер като върху леките дипли на някакъв ефирен опушеносин воал.

Той се загледа в летежа им: птица след птица, мерне се черна, извие, изпърха, стрелне се, свие и отново изпляска с криле. Опита се да ги преброи, преди целият рояк тъмни поривисти телца да се изгуби от очи: шест, десет, единайсет, четно или нечетно бе числото им? Дванайсет, тринайсет: защото нови две плавно се спускаха от висините. Летяха ниско и високо, но все околовръст, ту чертаеха прави линии, ту описваха дъги, и все от ляво на дясно, сякаш се въртяха около въздушен храм.

Той се заслуша в крясъците им: като писукането на мишките зад ламперията — остър, пресеклив тон. Но за разлика от мишето писукане тия тонове бяха дълги и остри, свистяха, падаха в терца или кварта и се разливаха в кръшни трели, когато човките пореха въздуха. Остър, ясен, звънък крясък припадаше от висините, както нишки свилена светлина се размотават от свистящи макари.

Птичата врява успокояваше ушите му, в които настойчиво звучаха риданията и укорите на майка му, а тия тъмни крехки поривисти телца, виещи се, пърхащи и стрелкащи се край въздушния храм от ефирни небеса, успокояваха очите му, пред които все още стоеше образът на майка му.

Защо се взираше във висините от стъпалата на портика? Защо се вслушваше в острите пресекливи крясъци? Защо гледаше летежа им? Какво знамение очакваше, за добро или за зло? В ума му се стрелна една фраза на Корнелий Агрипа353, а подир нея се разхвърчаха насам-натам рояк откъслечни мисли на Сведенборг за съответствието между птиците и духовния мир и за мъдростта на небесните създания, които знаят своя час и своето време, защото за разлика от човека спазват ред в живота си и не са извратили тоя ред с разума си.354

351

В оригинала 17-ият стих съдържа четворна алитерация върху „л“.

352

„Виланелата на изкусителката“ е кардинален проблем в интерпретацията на романа. Можем ли да приемем, че чрез нея Джойс иска да ни убеди в таланта на Стивън? Едва ли. Ситуацията на създаването й е дълбоко иронична, а самата виланела — силно подражателна: Стивън изгражда образа на базата на Августиновата типология и си служи с клишета от декадентската поезия в края на века, заимствани от Бодлер и символистите. Младият Джойс има подобни поетични опити, но не ги включва в стихосбирката си „Камерна музика“.

353

Ренесансов философ, алхимик, окултист. Според него четният брой птици, които кацат надясно, е щастлива поличба.

354

Парафраза от книгата „Небе и ад“ на шведския философ-мистик Емануел Сведенборг (1688–1772).