Векове наред човекът се е взирал във висините, както той сега се взираше в птичия летеж. Колонадата над него смътно му напомняше древен храм, а ясеновият бастун, на който морно се подпираше — извит птицегадателски жезъл. Някакъв страх от неизвестното потрепна в дълбините на неговата умора, страх от символи и поличби, от човека-ястреб, чието име носеше, дръзнал да избяга от пленничеството си с криле от сплетени върбови клонки, от бога на писмената Тот с тясната, увенчана с двурог полумесец глава и плочица, върху която пише с тръст.
Той се усмихна при мисълта за изображението на древния бог, защото си представи съдия с месест нос и перука, който държи на метър от очите си някакъв документ и поставя в него запетайки: знаеше, че името не би му дошло наум, ако не звучеше като ирландска ругатня. Каква щуротия! И заради тая щуротия ли се готвеше завинаги да напусне дома на молитва и благоразумие и средата, в която бе израсъл?
Те се върнаха и прелетяха с остри крясъци над еркера на къщата, черни на фона на бледнеещото небе. Какви бяха тия птици? Вероятно ластовици, завърнали се от юг. Тогава време му бе да замине и той, като тия птици, които цял живот прелитат и отлитат, цял живот строят недълговечен дом под стрехите на човешките къщи, а после го напускат, за да странстват по света.
Мека плавка радост, като глас на много води, заля паметта му, а смълчаните, бледи и ефирни надморски простори, мълчанието на океана и ластовиците, полетели по здрач над пенливата шир, изпълниха сърцето му с мир и покой.
Мека плавка радост се лееше от тия слова и беззвучно нежни дълги гласни се надигаха и падаха, плискаха се и прииждаха, разлюлели белите звънчета на вълните си в безмълвен звън, в безмълвен екот и безсилен тихоглъхнещ вик; и той почувства, че знамението, което бе дирил във виещите се, стрелкащи птици и бледите небеса над него, бе излитнало от собственото му сърце като птица, изхвръкнала тихо и устремно от висока кула.
Символ на раздяла или на самота? Стиховете, зазвучали в паметта му, бавно извикаха пред душевния му взор залата на Националния театър при откриването му. Той стоеше сам на страничния балкон и унило гледаше дъблинския културен елит в партера, просташката украса и живите чучела, озарени от ярките светлини на рампата. Зад гърба му се потеше набит полицай, готов всеки миг да пристъпи към действие. Пръснати из залата, състудентите му дюдюкаха, свиркаха и обсипваха сцената с подигравателни възгласи:
— Клевета!
— Гавра с Ирландия!
— Никога не сме продавали вярата си!
— Ирландка не би извършила това!
— Дилетанти! Атеисти!356
— Вън будистките присадки!
Изведнъж от прозорците над него се разнесе кратко свистене: значи в читалнята бяха запалили лампите. Той свърна покрай колоните във фоайето, потънало вече в мека светлина, качи се по стълбата и мина през въртележката, която щракна зад гърба му.
Кранли седеше до рафтовете с речниците. На дървената поставка пред него лежеше дебела книга, отворена на титулната страница. Облегнат на стола си, той бе наклонил ухо на изповедник към лицето на студента медик, който му четеше някаква задача от шахматната колона на вестника. Стивън седна от дясната му страна, а свещеникът в другия край на масата шумно затвори своя брой на „Таблит“357 и ядно се изправи.
Кранли го сподири с нехаен снизходителен поглед. Медикът продължи, снишил глас:
— Пешка на е4.
— По-добре да си ходим, Диксън — предупредително рече Стивън. — Тоя отиде да се оплаква.
Диксън сгъна вестника, изправи се достолепно и заяви:
— Нашите части се изтеглиха в пълен боен ред.
— Ведно с оръдията и обозните волове — добави Стивън, сочейки заглавието на книгата пред Кранли: „Болести по воловете“.
Докато се промъкваха през редицата от маси, Стивън каза:
— Искам да говоря с тебе, Кранли.
Кранли не отговори, дори не се обърна. Остави книгата на гишето и излезе от читалнята: яките му обуща глухо кънтяха по пода. При стълбата той се спря и вперил разсеян поглед в Диксън, повтори:
— Пешка на ц5.
— Щом си рекъл! — отвърна Диксън.
Той имаше тих безизразен глас, изискани обноски и сегиз-тогиз излагаше на показ пръстена с печат върху един от пръстите на пълничката си чиста ръка.
Във фоайето към тях се приближи човече с пигмейски ръст и мъничко бомбе. По небръснатото му лице заигра доволна усмивка, устата му замълмоли. Очите му бяха тъжни като на маймуна.
355
Това са прощалните думи на графиня Катлин от едноименната драма на Уилям Б. Йейтс. Тя умира, продала душата си на дявола, за да спаси своите селяни, които също са му продали душите си от бедност.
356
Скандалът около премиерата на „Графиня Катлин“ не е преувеличен. Ирландските националисти и духовенството подлагат Йейтс на ожесточена критика, че е изопачил националния характер и богохулства. Веднага след представлението състудентите на Джойс пишат протестно писмо срещу Йейтс до печата и настояват Джойс да го подпише, но той отказва.