— Добър вечер, капитане — каза Кранли и се спря.
— Добър вечер, господа — отвърна четинестата маймунска муцунка.
— Доста топло за март — подзе Кранли. — Горе са отворили прозорците.
Диксън се усмихна и превъртя пръстена си. Смуглото маймунско сбръчкано личице присви човешките си устица с кротко задоволство, а гласът му измърка:
— За март е разкошно време! Действително разкошно!
— Две очарователни млади дами вече се умориха да ви чакат горе, капитане — каза Диксън.
Кранли се усмихна и любезно каза:
— Капитанът има само една любов: сър Уолтър Скот. Нали така, капитане?
— Какво четете сега, капитане? — попита Диксън. — „Ламермурската невеста“?
— Аз съм влюбен в Уолтър Скот — подзеха подвижните устица. — Очарователен писател! Никой не може да се мери с него!
Той леко размахваше тънката си съсухрена кафява ръка в такт с хвалебствията, а тънките му клепачи бързичко примигваха и скриваха тъжните му очи.
Но по-тъжно му бе на Стивън, като го слушаше как предвзето и неясно изговаря думите, пръска слюнки и прави грешка след грешка: и той се питаше вярна ли е мълвата, че слабата кръв, която тече в това съсухрено тяло, е благородна и плод на кръвосмесителна любов.
Дърветата в парка са вече подгизнали, а дъждът все тъй тихо и неспирно се сипеше над езерото, кръгло и сиво като щит. Прелетяха ято лебеди и омърсиха водата и брега под себе си с белезникавозелени курешки. Те нежно се прегърнаха, възбудени от сивия дъждовен зрак, безмълвните мокри дървеса, лебедите и езерото, което ги закриляше и следеше. Прегърнаха се безрадостно, безстрастно, ръка на брат обви сестринската шия. Сив вълнен шал, небрежно заметнат връз раменете й, я загръщаше до кръста, а русокосата й глава бе склонена в срамежлива охота. Той имаше разпилени рижо-кестеняви коси и нежни изваяни силни луничави ръце. Лице. Лицето не се виждаше. Лицето на брата бе склонено над русите й, уханни от дъжда коси, а ръката — луничава, силна, изваяна, гальовна — бе ръката на Дейвин.
Той гневно се навъси на видението си и на спаружения пигмей, който го бе извикал. В паметта му изскочиха подигравките на баща му над кликата от Бантри358. Той ги отпъди от себе си и отново угнетено се вглъби в собствените си мисли. А защо не ръцете на Кранли? Нима простодушието и невинността на Дейвин го бяха жегнали по-надълбоко?
Двамата с Диксън тръгнаха към входа, оставяйки на Кранли сам да се измъкне от джуджето.
Под колонадата стоеше Темпъл, обграден от групичка студенти. Един от тях извика:
— Ей, Диксън, ела и слушай! Темпъл е в страшна форма.
Темпъл извърна към него тъмните си цигански очи.
— Ти си лицемер, О’Кийф, а Диксън е дяволичник — каза той. — Майка му стара, какво поетично прозвище измислих!
Той се изсмя лукаво, погледна Стивън в лицето и повтори:
— Майка му стара, това прозвище дяволичник ми обира точките.
Едрият набит студент, застанал на по-долното стъпало, рече:
— Доразправи за любовницата, Темпъл. Това е по-интересно.
— Имал е, кълна се — подзе Темпъл, — на туй отгоре е бил и женен. И всичките попчета ходели да вечерят у него. Дявол ги взел, май всички са топнали!
— Яхай крантата, кобилката за лов пази! — добави Диксън.
— Я си кажи, колко халби обърна днес, Темпъл? — обади се О’Кийф.
— В тая фраза е цялата ти интелектуална душица,359 О’Кийф — отвърна Темпъл с нескрито презрение.
Той тромаво се потътри покрай групата и се обърна към Стивън.
— Знаеш ли, че Фостъровци са крале на Белгия? — попита той.
Килнал шапка назад, Кранли излезе през вратата на фоайето, старателно човъркайки с клечка зъбите си.
— Ето го нашия всезнайко — каза Темпъл. — Кажи, знаеш ли това нещо за Фостъровците?
Той почака за отговор. С подострената си кибритка Кранли извади от зъбите си едно смокиново семенце и се вторачи в него.
— Родът Фостър води началото си от Балдуин I Фландърски, наречен Форестие, сиреч Горски360 — каза Темпъл. — Форестие и Фостър е едно и също име. Капитан Франсис Фостър, потомък на Балдуин I, се заселил в Ирландия и се оженил за дъщерята на последния вожд на клана Брасил. А освен това има и Блейк-Фостъровци, но те са друг клон.
— От Балдуин Плешиви, крал Фландърски — повтори Кранли и отново настървено зачовърка ослепително белите си зъби.
— Откъде я изрови тая история? — попита О’Кийф.
— Аз знам историята и на вашия род — каза Темпъл, обръщайки се към Стивън. — Знаеш ли какво казва за него Гиралд Камбрийски?
— И той ли е потомък на Балдуин? — попита висок охтичав студент с тъмни очи.