— Да, на Балдуин Плешиви — повтори Кранли и смукна слюнка през зъби.
— Pernobilis et pervetusta familia361, — каза Темпъл на Стивън.
Набитият студент на долното стъпало пръдна. Диксън се обърна към него и меко рече:
— Ангел небесен ли чух?
Кранли също се обърна и поривисто, но без гняв отсъди:
— Слушай, Гогинс, ти си най-гнусното изчадие в целия свят, от мен да го знаеш!
— Не можех повече да сдържам мнението си за себе си — спокойно отвърна Гогинс. — Потърпевши няма, нали?
— Да се надяваме, че то не принадлежи към разреда paolo post futurum362 — благовъзпитано добави Диксън.
— Казах ли ви, че е дяволичник? — рече Темпъл и се заобръща наляво-надясно. — Нали аз го нарекох така!
— Чухме де, не сме глухи! — отвърна охтичавият дългун.
Кранли продължаваше да се въси на набития студент под него. После изсумтя с отвращение и грубо го блъсна надолу по стъпалата.
— Веднага се разкарвай, вонящ цукал такъв! — изруга той. — Пръдльо с пръдльо!
Гогинс отскочи на пътечката, но тутакси се върна на мястото си, захилен до уши. Темпъл пак се извърна към Стивън и попита:
— Вярваш ли в теорията за наследствеността?
— Ти какво, пиян ли си, що ли? — запита Кранли и слисано го изгледа.
— Няма по-дълбока мисъл от оная, с която завършва учебникът по зоология — разпалено продължи Темпъл. — Размножаването е началото на смъртта.
Той плахо докосна Стивън за лакътя и припряно добави:
— Ти като поет усещаш ли колко е дълбока?
Кранли посочи с дългия си показалец.
— Вижте го! Вижте надеждата на Ирландия! — презрително процеди той.
Думите и жестът му предизвикаха всеобщ смях. Темпъл храбро се извърна към него и каза:
— Ти винаги се подиграваш с мене, Кранли, добре го виждам. Но аз с нищо не падам по-долу от тебе. И знаеш ли какво си мисля сега, като те сравнявам със себе си?
— Любезни мой — галантно отвърна Кранли, — ти си неспособен, разбираш ли, напълно неспособен да мислиш.
— Но знаеш ли какво си мисля за теб и мен, когато сравнявам нас двамата?
— Изплюй камъчето, Темпъл — провикна се набитият студен от стъпалата, — хайде, изплюй го де!
Темпъл взе да се върти насам-натам, ръкомахайки безпомощно.
— Аз съм дупендер — каза той, съкрушено клатейки глава. — Такъв съм, знам си го и си го признавам.
Диксън леко го потупа по рамото и кротко рече:
— Това ти прави голяма чест, Темпъл.
— А тоя — подзе Темпъл и посочи Кранли, — той е също такъв дупендер като мен. Само че не го знае. Това е единствената разлика между нас.
Взрив от смях заглуши думите му. Но той отново се извърна към Стивън и припряно добави:
— Това е много любопитна дума, знаеш ли й етимологията?
— А? — разсеяно отвърна Стивън.
Той наблюдаваше мъжественото страдалческо лице на Кранли, по което сега играеше престорено-търпелива усмивка. Грубата дума бе преминала по него като мръсна вода, плисната връз обръгнал на оскърбления древен истукан; и както го наблюдаваше, той видя, че Кранли поздрави някого с повдигане на шапка и откри черната си коса, стърчаща над челото му като железен венец363.
Тя излезе от портика на библиотеката и подминавайки Стивън, отвърна на поздрава на Кранли. Нима и той? Какво, май леко се изчерви! Защо? От думите на Темпъл? Мръкваше. Не можеше да види.
На това ли се дължеше мълчаливото безразличие на приятеля, острите му забележки и неочаквани груби нападки, с които така често прекъсваше жарките своенравни изповеди на Стивън? Стивън великодушно му бе прощавал, защото сам проявяваше същата грубост към себе си. Спомни си как една вечер слезе от взетото на заем раздрънкано колело в горичката край Малахайд, за да се помоли. Вдигнал ръце, се бе молил в екстаз пред тъмния олтар от дървеса с мисълта, че се намира на свята земя и в свят час. Но когато иззад завоя на смрачения път се показаха двама полицаи, прекъсна молитвата и започна да си свирука мелодия от модна тогава пантомима.
Взе да почуква по цокъла на колоната с разнищения край на бастуна си. Може би Кранли не бе го чул? Нищо, ще почака. За миг разговорът край него стихна: от горния прозорец отново се разнесе тихо свистене. Не се чуваше никакъв друг звук, а ластовиците, чийто полет бе следил с празен поглед, вече спяха.
Тя отмина в здрача. И затова наоколо бе пълна тишина, само тихичко отгоре се разнасяше свистене. И затова замлъкнаха бъбривите езици. Над земята се спускаше мрак.
Тръпна радост, засияла като плах светлик, се изви край него във фееричен танец. Но защо? Дали защото тя отмина в сумрака или от тъмните гласни и пищния начален тон на тоя стих, звучен като звън на лютня?
361
Благороден древен род (лат.).
Летописецът нарича така английския род Фицстивън. Стивън Дедалус няма никаква връзка с него. Думите на Темпъл са намек за нежеланието на Стивън да се присъедини към националното движение.