Той бавно тръгна към потъналия в пълна сянка край на колонадата, като леко почукваше с бастуна си по каменните плочи, за да скрие от студентите, останали назад, мечтателния си унес, и даде воля на въображението си да възкреси епохата на Даулънд, Бърд и Наш.364
Очи: очи, разтворили се от сумрака на страстта, затъмняваха зарите на деня. Какво друго бе притомната им прелест освен нега на плътта? Какво друго бе блясъкът им, ако не отблясък от мръсната вода в отходната яма при двора на оня мочко Стюарт365? С езика на паметта той вкусваше вина с аромат на амбра, глъхнещи откъслеци от сладостни мелодии, гордата павана, а очите на паметта му виждаха благосклонни дворянки, чиито сладострастни уста мамят от ложите на „Ковънт Гардън“, сипаничави проститутки от кръчмите и млади невести, които радостно се отдават на своите похитители и ги обнемат до премала.
Тия образи, извикани от миналото, не му доставиха никакво удоволствие. Бяха тайнствени и възпламеняващи, но сред тях не бе вплетен нейният образ. Не, не биваше да мисли така за нея, а той и не мислеше така. Нима умът му не се доверяваше на самия себе си? Стари изрази, които услаждат с разтленна сладост, като смокиновите семенца, които Кранли вади от ослепително белите си зъби.
Не бе ни мисъл, ни видение, макар той смътно да съзнаваше, че в този миг тя върви през града накъм къщи. Отпърво смътно, после все по-силно той започна да усеща мириса на тялото й. Кръвта му кипна от познатото вълнение. Да, той подушваше тялото й: влудяващ томителен мирис, топлото тяло, облъхано от страстната музика на стиховете, и недостъпното нежно бельо, наситено с благоуханията и росата на плътта й.
Въшка пропълзя по тила му, но той ловко пъхна палец и показалец под отворената си яка и я хвана. Превъртя за миг нежното и все пак твърдо като оризово зрънце телце между пръстите си, после я пусна да падне и се почуди ще живее ли или не. Спомни си една забавна фраза на Корнелий а Лапид, според когото въшките, завъдени от човешката пот, не били създадени от бога заедно с другите твари в шестия ден.366 Но от сърбежа по врата сякаш умът му се възпали. Мисълта за тялото му — бедно облечено, недохранено, въшливо — изведнъж го накара да затвори очи в пристъп на отчаяние и в мрака той видя как твърдите светли телца на въшките падат и се премятат във въздуха. Ами да: не мрак се спускаше от небето. А зрак.
Не бе могъл да си спомни правилно дори стиха на Наш! Всички образи, събудени от него, бяха лъжливи. Умът му бе завъдил гниди. Мислите му бяха въшки, наплодени от потта на леността.
Той се обърна и бързо закрачи обратно към групата. Добре, много й здраве и да върви по дяволите! Нека се влюби в някой чистоплътен атлет с черни власести гърди, който всяка сутрин се мие до кръста. Прав й път!
Кранли бе извадил друга сушена смокиня от джоба си и бавно я жвакаше. Темпъл седеше, облегнат на една от колоните, нахлупил каскет връз сънените си очи. От портика излезе шишкав младеж с кожена папка под мишница и се запъти към компанията. Налчетата на обувките и железният шип на тежкия му чадър гръмко чаткаха по плочите. Той вдигна чадъра за поздрав и каза на всички:
— Добър ден, господа.
Чукна отново с чадъра по плочите и захихика, а главата му леко се затресе. Охтичавият дългун, Диксън и О’Кийф си говореха на ирландски и не му отвърнаха. Тогава той се обърна към Кранли и каза:
— Добър ден специално на теб!
Посочи го с чадъра и отново захихика. Кранли, който все още си дъвчеше смокинята, отвърна с шумен млясък:
— Добър ли? Да, денят е добър.
Шишкото го погледна сериозно и укорно поклати чадъра си.
— Виждам, че си решил да оригиналничиш — каза той.
— Мммм! — отвърна Кранли и размаха остатъка от полусдъвканата смокиня под носа на шишкото, сякаш му даваше да си хапне.
Шишкото не я лапна, но все в същия дух важно запита, като продължаваше да хихика и почуква с чадъра:
— Трябва ли да разбирам, че искаш да ми я…
Той замлъкна, посочи сдъвканата огризка от смокинята и високо добави:
— Имам предвид нея.
— Мммм — отново измуча Кранли.
— Как да те разбирам, ipso facto или иносказателно? — попита шишкото.
Диксън се отдели от събеседниците си и рече:
— Гогинс те чакаше, Глин. Отиде в „Аделфи“ да ви търси с Мойнихан. Какво носиш тука? — попита той и потупа папката под мишницата на Глин.
— Контролни — отвърна Глин. — Всеки месец им давам контролни, за да видя плодовете от своя педагогически метод.
Той също потупа папката, прокашля се леко и се усмихна.
364
Джон Даулънд и Уилям Бърд са композитори от елизабетинската епоха. Томас Наш е поет и белетрист от същото време.
365
Джеймс I Стюарт напълно заслужава това прозвище с колебливата си и противоречива политика и покварата на дворцовите нрави през време на владичеството му.