После отидох в университета. Пак се спречках с Геци: какви лукави оченца има тоя кръглоглав шушук! Поводът този път — Джордано Бруно. Почнахме на италиански, свършихме на просташки жаргон. Той го нарече чудовищен еретик. Отвърнах, че чудовища са тия, дето го сложиха на кладата. От немай-къде се посъгласи, горкият. После ми даде рецептата на неговия risotto alla bergamasca381. Когато произнася мекото о, той издава напред месестите си бърни, сякаш целува гласната. Защо пък не? А би ли могъл да се покае? И още как: дори ще пусне две кръгли крокодилски сълзи, по една от оче.
Като пресичах парка, моя парк382, ми дойде наум, че не моите, а неговите сънародници са изнамерили нашата вяра, както я нарече Кранли оная вечер. Четворица солдати от 97-и пехотен, седнали в подножието на кръста, хвърлят зар за хитона на разпнатия.383
Отидох в библиотеката. Помъчих се да прочета три рецензии. Тя още не се е показала. Нима се тревожа? За какво? Че никога вече няма да се покаже.
Блейк казва:
Уви, бедни Уилям!385
Веднъж ходих на диорама в Ротондата. Сеансът завърши с портрети на важни клечки, в това число Уилям Юарт Гладстон, присноусопши. Оркестърът свиреше: О, Уили, как ни липсваш, мили386.
Народ от лапнишарани.
25 март, сутринта. Цяла нощ кошмари. Как да се отърся?
Дълга извита галерия. От пода се вдигат стълбове тъмни пари. Околовръст множество каменни истукани на легендарни крале. Ръцете им са морно скръстени на коленете, погледът им е помътен, защото са принудени навеки да гледат човешките заблуждения, които се вдигат пред тях като тъмни пари.
Пещера. Отвътре излизат странни същества. Приближават. На ръст по-малки от хора. Изглеждат прилепени едно о друго. Фосфоресциращите им лица са набраздени от тъмни ивици. Взират се в мен и очите им сякаш ме питат нещо. Мълчат.
30 март. Надвечер среща с Кранли пред библиотеката. Постави задача на Диксън и брат й. Една майка (той още не мирясва на тая тема) изпуснала детето си в Нил. Някакъв крокодил сграбчил детето. Върни ми го, помолила се майката. Дадено, казал крокодилът, стига да отгатнеш ще го изям ли или не.
Наистина този манталитет, би казал Лепид, излюпва се в калта от топлината на нилското ви слънце под лъчите.387
А моят? И той оттам. Да си върви тогава в нилската кал.
1 април. Не ми се нрави последната фраза.
2 април. Видях я: пиеше чай със сладки в „Джонстън, Муни & О’Брайън“. По-точно Линч с рисовите ириси я зърна през витрината. Каза ми, че брат й поканил Кранли на гости. Дали си е взел крокодила? Сега той ли е светлината на света? Какво пък, аз го открих. Истина ви казвам, аз. Той мирно и тихо си светликаше зад шиник уиклоуски трици.388
3 април. Срещнах Дейвин пред магазина за пури срещу Финдлейтърската църква. Беше с черен пуловер, носеше хокеен стик. Попита вярно ли е, че заминавам и защо. Отговорих, че най-прекият път за Тара389 е през Холихед. Не щеш ли, баща ми. Представям ги. Баща ми учтив и внимателен. Покани го да си разквасят устата. Дейвин благодари, бързал за събрание. Щом се разделихме, татко каза, че имал открито и честно лице. Пита защо не се запиша в някой гребен клуб. Обещах да помисля.
После взе да разказва как разбил сърцето на Пенифедър. Иска да запиша право. Роден съм бил за адвокат. Пак кал и крокодили!
5 април. Луда пролет. Разпилени облаци. Какъв живот! Буен поток от тъмни блатисти води, обсипан с нежен ябълков цвят. Сред листака очи на девойки. Кокетки и лудетини. Само руси или кестеняви, ни една тъмнокоса. Руменецът по̀ отива на блондинките. Хоп-па-ла!
6 април. Несъмнено тя помни миналото. Като всички жени, както казва Линч. Значи помни и детството си, нашето детство. Нима и аз съм бил дете? Миналото се разтваря в настоящето, а настоящето живее само защото поражда бъдещето. Ако Линч има право, всички статуи на жени трябва винаги да бъдат покрити с драперия, а едната им ръка прискърбно да опипва задните части.
6 април, по-късно. Майкъл Робартес390 си припомня забравената красота, прегръща я и му се струва, че ръцете му притискат хубостта, изчезнала отдавна от света. Не, не и не. Аз искам да притисна в ръце хубостта, още неродена на тоя свят.
383
„Войниците пък, като разпнаха Исуса, взеха дрехите му (и ги разделиха на четири дяла, по един дял на всеки войник) и хитона“ (Йоан, 19, 23).
386
Вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“. „О, Уили, как ни липсваш, мили“ е песен от американския композитор Стивън Фостър, няма нищо общо с Гладстон.
389
Тара е древната столица на Ирландия. Стивън иска да каже, че човек трябва да напусне Ирландия, за да я намери. В отговор на въпроса ще се върне ли в Дъблин Джойс е казвал: „Нима някога съм го напускал?“