10 април. Глухо, изпод катрана на нощта, в тишината на града, потънал в безпаметен сън, като морен любовник вече безчувствен за ласки, тропот на копита. Усилва се: ето, вече са близо до моста: миг — пронасят се под тъмните прозорци, тишината е раздрана от тревога като от стрела, после се изгубват в далнината. Искрометни копита пръскат елмази всред катранения мрак и препускат, устремени отвъд заспалите поля — накъде, към чие сърце, с каква вест?
11 април. Прочетох снощните писания. Мъгляви слова за мъгляво чувство. А тя би ли ги харесала? Мисля, да. Тъй че и аз ще трябва да ги харесам.
13 април. Тая хинка все не може да ми излезе от главата. Проверих в речника: хубава стара безизкуствена дума. По дяволите деканът с неговата фуния! За какво всъщност е дошъл — да ни учи на езика си, или той да учи от нас? Все едно, да върви по дяволите!
14 април. Джон Алфонсус Мълренън391 току-що се завърна от Западна Ирландия. (До всички европейски и азиатски вестници: молим, дайте гласност.) Разказа ни, че срещнал там един старец, който живеел в планинска колиба. Старец със зачервени очи и къса луличка. Говорел ирландски. Мълренън също. После и двамата заговорили на английски. Мълренън му разказал за вселената и звездите. Старецът си поседял, послушал, попушил, па плюнал и рекъл:
— Бозна ’кви твари има на оня край на света.
Боя се от него. Боя се от тия зачервени оцъклени очи. Цяла нощ трябва да се боря с него, до съмване, докато един от нас не умре, ще стискам жилестата му шия, докато… докато какво?392 Докато не отстъпи? Не. Не му мисля злото.
15 април. Днес ненадейно я срещнах на „Графтън“. Тълпата просто ни сблъска. Спряхме. Пита ме защо никакъв не се вестявам, какво ли не била чувала за мен. Мъчеше се да печели време. Пита пиша ли стихове. За кого — попитах. Това съвсем я смути. Стана ми жал и се почувствах подъл. Тутакси спрях тоя кран и пуснах в действие духовно-героичния освежителен механизъм, изобретен и патентован във всички страни от Данте Алигиери. Заговорих бързо за себе си и плановете си. За нещастие насред разговора внезапно направих бунтарски жест. Сигурно съм имал вид на човек, който хвърля във въздуха шепа грах. Започнаха да ни гледат. В следващия миг тя подаде ръка и тръгвайки, изрази надежда, че ще постигна всичко, за което говорих.
Много мило, няма що!
Да, днес тя ми се хареса. Малко или много? Не знам. Хареса ми, а това чувство е някак ново за мен. Значи, в такъв случай всичко останало, всичко, което мислех, че мисля, и всичко, което чувствах, че чувствам, с една дума, всичко досега… Я се откажи, брат! Поспи си, да ти мине!
16 април. На път! На път!
Чародейство на ръце и гласове: бели пътища, разперили ръце с обет за пламенни прегръдки, и стройномачти платноходи, протегнали черни ръце към луната, с разказ за далечни земи. Протягат се към мен и искат да ми кажат: ние сме сами. Ела. А гласовете подемат след тях: ние сме твоя кръв. Те изпълват целия простор, зоват ме, мене, тяхната кръв, готвят се да литнат и размахват крилете на своята възторжена и страшна младост.
26 април. Мама привежда в ред моя нов битпазарски костюм. За едно се моля, казва — дано животът далеч от родния дом и приятелите те научи какво е сърцето и какво чувства то. Амин. Дай боже. Здравей, живот! За милионен път потеглям аз на среща с истинния опит и ще изкова в горнилото на душата си несътворената съвест на моя ирландски род.
27 април. Отче мой, древни майсторе, опора ми бъди, сега и сявга, вовеки веков.393
Дъблин, 1904
Триест, 1914
392
Намек за борбата на Яков с Бога: „И остана Яков сам. И с него се бори Някой до зори“ (Бит., 32, 24). Образът на стареца събира за Стивън Ирландия, семейство, религия.