Един ден дойдоха деца и започнаха да газят из вадата. Те търсеха стари гвоздеи, пари и други такива богатства. Тая работа не беше много чиста, но на децата доставяше удоволствие.
— Оле-ле! — извика едно от тях, като се убоде на иглата. — Ах ти, проклетнице!
— Аз не съм проклетница. Аз съм госпожица! — рече иглата.
Но никой не чу това. Восъчната главица беше паднала, пък и иглата беше съвсем почерняла. Но чернотата скриваше дебелината й и тя си въобразяваше, че е станала още по-тънка.
— Ето, иде една черупка от яйце! — извикаха децата и забодоха в нея дебелата игла.
— Колко хубаво изпъква черното върху бяло поле! Да, туй е великолепно! — каза иглата. — Сега вече всички ще ме видят! Дано само не ме хване морска болест, защото иначе ще ме измъкнат навън и аз ще загубя черупката си.
Но тя не заболя и остана в черупката.
— Добре е, като плуваш по море, да имаш стоманен стомах и да помниш, че стоиш по-горе от човека. Сега опасността мина. Колкото си по-тънка, толкова си и по-издръжлива!
— Прас! — изпращя черупката. Една натоварена кола мина отгоре й.
— Ах, какво стана? — извика дебелата игла. — Дали не ме хвана морската болест? Ще загина, сигурно ще загина!
Но тя не загина, макар че колата мина през нея. Тя остана да лежи във вадата както по-рано, простряна надлъж в тинята, и си остана там завинаги.