От редките възможности, които ми се отдаваха, да зърна сцената между главите на моите съседи и от всеобщото вьлнение и нетърпение на публиката, разбрах, че не пропускам кой знае колко. Програмата на Шордич Импайър тази седмица се определяше основно от един човек. Посетителите имаха вид на хора, готови да изтърпят предварителните изпълнения като неизбежни пречки, застанали между тях и гвоздея на програмата. Те бяха дошли да видят Тод Бингъм и не проявяваха никакъв ентусиазъм спрямо нещастните комици, велосипедисти по въже, жонгльори, акробати и певци на тъжни песни, които им се натрапваха в първата част на представлението. Аплодисментите, които се разнесоха при падането на завесата след поредния драматичен скеч, бяха от сърце, тъй като следващият номер в програмата беше този на звездата.
Иззад кулисите пристъпи възпълничък мъж с фрак и червена кърпа, преметната като посланически ешарф през гърдите.
— Дами и господа!
— Млъквай! — изрева публиката.
— Дами и господа!
— Добрият стар Тод! — прозвуча нечий глас. — Млъквай!
— Дами и господа — каза посланикът за трети път. Той притеснено огледа публиката. — С дълбоко съжаление трябва да направя неприятно съобщение. За съжаление, Тод Бингъм не може да се появи пред вас тази вечер.
Тези думи бяха посрещнати от вой, приличен на воя на глутница вьлци, лишени от плячката им или на цял амфитеатър римляни при вестта, че запасът от лъвове е привършил. Започнахме да се гледаме един друг, изпълнени с какви ли не догадки. Възможно ли беше това да се случи, или беше твърде невероятно, за да бъде прието?
— Какво му има? — запита дрезгав глас от балкона.
— Ъхъ к’во му има? — повторихме ние, публиката от по-първа ръка на долния етаж.
Посланикът се запромъква неловко с ламото напред към входа за суфльора. Очевидно си даваше сметка, че в никакъв случай не се радва на всеобщо благоразположение.
— Случило му се е п̀емеждие — заяви той, като от вълнение започна да изпуска всички букви „р“. — По пътя насам за нещастие го блъснал камион и той получил доста натъ̀твания и контузии. Искам да обявя, че на негово място ще излезе П̀офесо̀ Дивайн, който ще имитѝа по п̀ек̀асен начин всевъзможни птички и известни животни. Дами и господа — приключи набързо посланикът, като чевръсто освободи сцената от присъствието си, — благодаря на всички до един.
Завесата се вдигна и на сцената изскочи издокаран индивид с навосъчени мустаци.
— Дами и господа, първата ми имитация ще бъде на добре известен песнопоец, обикновения дрозд. И преди да съм започнал представлението, искам да заявя, че нямам нищо в устата си. Звуците, които издавам…
Аз се измъкнах, като бях последван от две трети от публиката. Зад нас, докато вратите се затваряха, долетя жаловитата песен на обикновения дрозд, която вяло се опитваше да се конкурира с песента на онази много по-голяма и сурова птица, която обитава подобни места за развлечения, където публиката е критична и много докачлива.
Вън, на улицата, групичка младежи от Шордич попиваха всяка дума на един възбуден оратор с износена шапка и омачкани панталони, ушити за доста по-едър мъж. Той очевидно разказваше някаква вълнуваща история, която изцяло беше приковала вниманието им. През шума на уличното движение долитаха откъслечни думи.
— … ’начи. След туй му натресе ощи идин, ’начи. После се почнаха…
— Разотивайте се, вие там! — прекъсна ги един полицай. — Хайде, разотивайте се.
Тълпата оредя и се разпръсна. Аз поех надолу по улицата, съпровождан от притежателя на износената шапка. Въпреки че не се бяхме запознали официално, той изглежда ме сметна за подходящ слушател на своя разказ, след което веднага ме използва като ядро за нова публика.
— … ’начи, идва тоз тип точно когато Тод влиза през задния вход на залата…
— Тод? — попитах аз.
— Тод Бингъм. Идва, ’начи тоз, точно когато влиза през задния вход и вика „Ей!“, пък Тод вика „Ъ?“, и тоз тип вика „Я ги дигни!“, а Тод го пита „К’о да дигна?“, пък типа вика „Ми ръцете“, а пък Тод вика „Кой, аз ли?“ — един такъв изненадан, ’начи. И като почнаха да се млатят право там.
— Но нали Тод Бингъм бил блъснат от камион?
Мъжът с износената шапка ме погледна със смесица от презрение и негодувание, типична за вярващите, когато гледат хората с еретични възгледи.
— Камион! Ни’къв камион ни гу е блъскал. Що си мислиш, чи гу е блъснал камион? Отде-накъде ши гу блъска камион? Нали ти разправям, голям пердах изяде от тоз червенокос тип.
Изведнъж получих просветление.
— Червенокос? — извиках аз.
— Ъхъ.
— Едър мъж?
— Ъхъ.
— И той напердаши Тод Бингъм?
— Здравата гу напердаши. Чак се наложи с такси да съ прибира, Тод. Интересна работа, що чувек като тоз тип, дето може да се бие, не му идва на ъкъла да се качи на сцената и да спичели някоя и друга лира от туй. Тъй де.
От другата страна на улицата една електрическа лампа хвърляше наоколо студените си лъчи. В светлината й крачеше мъж, облечен с жълта мушама. Светлината хвърляше отблясъци по пенснето му и придаваше ужасяваща бледност на застиналото му в неподвижна маска лице. Това беше Ъкридж, който се оттегляше като Наполеон от Москва.
— И други хора се питат същото — казах аз.
След което поех бързо през улицата, за да предложа, макар и слаба, но все пак някаква утеха. Има моменти, когато човек се нуждае от приятел.