— И грижите за него включват да му подпъхваш завивката на моето канапе и да го приспиваш с песен?
— Ти продължаваш да си знаеш своето, момко, но това не е най-градивното поведение. Човек би си помислил, че сме замърсили проклетата ти стая.
— Е, трябва да признаеш, че присъствието на този бъдещ шампион в дома ми ще попретрупа малко обстановката.
— Не се тревожи за това, старче — успокоително заяви Ъкридж. — Утре се изнасяме в „Уайт харт“ в Барнс, за да започнем тренировките. Уредил съм на Билсън мач в един от предварителните кръгове в „Уандърлънд“ точно след две седмици.
— Нима? — казах аз, впечатлен от тази предприемчивост. — Как успя?
— Просто го взех с мен и го показах на управата. Те направо му наскочиха. Нали виждаш, видът на този момък говори сам за себе си. Слава Богу, всичко това се случи, когато имах скътана някоя и друга лира. Извадих голям късмет, че случайно срещнах Джордж Тапър точно когато му бяха съобщили, че ще го правят заместник-министър или нещо от сорта — не мога да си спомня подробностите, но е нещо, с което награждават тези типове от Външно министерство, когато покажат усърдие — и Тапи се раздели с една десетачка без да гъкне. Изглеждаше малко нещо замаян. Сега си мисля, че можех да му измъкна двайсетачка, ако бях запазил присъствие на духа или ми беше дошло на ума. Все пак — заяви Ъкридж с мъжествено примирение, което му правеше чест, — вече нищо не може да се направи и ще трябва да се справя с десетачка. Единственото нещо, което ме притеснява в момента, е как да нарека Билсън.
— Да, аз бих внимавал как ще наричам човек като него.
— Искам да кажа, под какво име да се бие?
— Защо не под неговото собствено?
— Родителите му, проклети да са — мрачно отговори Ъкридж, — са го кръстили Уилбърфорс. Питам те, можеш ли да си представиш как ще реагира тълпата в „Уандърлънд“, ако им представят Уилбърфорс Билсън?
— Уили Билсън — предложих аз. — Доста елегантно.
Ъкридж обмисли сериозно предложението със сбърчени вежди, както подхожда на един мениджър.
— Твърде несериозно — произнесе се най-сетне той. — Може да е подходящо за някой от категория „петел“. Не, не ми харесва. Мислех си за нещо от рода на Хикс Урагана или Ригс Скалотрошача.
— Не го прави — възпротивих се аз — или ще унищожиш кариерата му в зародиш. Няма нито един шампион с подобно измислено име. Боб Фитцимънс, Джак Джонсън, Джеймс Дж. Корбет, Джеймс Дж. Джефрис…
— Джеймс Дж. Билсън?
— Не става.
— Не мислиш ли — попита Ъкридж почти плахо, — че Уикс Риса може да свърши работа?
— Не познавам боксьор с животински прякор, който да се е бил в нещо повече от трирундова квалификационна среща.
— А какво ще кажеш за Билсън Тупалката?
— Спри дотук — казах аз. — Въпросът е решен. Билсън Тупалката е името, което ти трябва.
— Момко — каза Ъкридж, снишил глас, като се пресегна през масата и сграбчи ръката ми, — това е гениално. Направо гениално. Я поръчай още два портвайна, старче.
Направих го и двамата пихме до дъно за успеха на Тупалката.
Официалното ми запознаване с моя кръщелник се състоя, когато се върнахме на Ибъри стрийт. Колкото и голям да беше респектът ми към този мъж преди, той само засили високата ми оценка на изгледите за успеха, който го очакваше в избраната от него професия. Този път беше буден и пристъпваше тежко из стаята. Изправен, той изглеждаше още по-внушително, отколкото в легнало положение. Освен това при първата ни среща очите му бяха затворени, защото спеше. Сега те бяха отворени, зелени на цвят и с особен метален блясък. Вперени в мен, те ме накараха да изпитам чувството, че внимателно разглеждат тялото ми за подходящи за удари места. Онова, което бе предназначено за предразполагаща усмивка, ми се стори зловещо и язвително присвиване на устните. Като цяло, никога не бях срещал човек, създаден да превръща и най-свирепия надут самохвалко в убеден пацифист само с поглед, а когато си спомних разказа на Ъкридж за малката схватка в Марсилия и как половин дузина здрави и прави първокласни моряци са имали безразсъдството да влязат в схватка с този тип, бях изпълнен с патриотична гордост. В Британския търговски флот очевидно имаше свестни момчета, убеден бях аз. С корави сърца.
Вечерята след запознанството показа, че Тупалката е по-скоро човек с неизчерпаем апетит, отколкото сладкодумен събеседник. Дългите ръце му позволяваха да си взема сол, картофи, пипер и други продукти от първа необходимост без да има нужда да моли за тях. По останалите теми той изглежда нямаше мнение, което да смята достойно за разискване. Силен мълчалив мъжага.