— Да помниш случай, когато Ъкридж не е очаквал да се сдобие в най-скоро време с много пари?
— Искам двамата с Ъкридж да дойдете и да вечерята с мен, за да го отпразнуваме. Какво ще кажеш за сряда?
— Чудесно.
— Е, тогава в седем и половина в Риджънт грил. Ще кажеш ли на Ъкридж?
— Не знам къде е. Не съм го виждал близо седмица. Той каза ли ти къде се подвизава?
— На някакво място в Барнс. Как се казваше?
— „Уайтхарт“?
— Точно така.
— Кажи ми — попитах го аз, — как ти се стори? Радостен?
— Много. Защо?
— Последния път, когато го видях, мислеше да зареже всичко. Беше претърпял неуспех.
Веднага след като обядвах, поех към „Уайтхарт“. Фактът, че Ъкридж все още се намираше в този хотел и си беше възвърнал обичайния слънчев поглед към живота очевидно показваше, че облаците, надвиснали над бъдещето на мистър Билсън, се бяха разсеяли и че той все още се боксираше. Че това е така, ми стана ясно веднага щом пристигнах. След като попитах за моя стар приятел, аз бях насочен към една от стаите на горния етаж, откъдето се разнасяха странни приглушени звуци от блъскане. Когато отворих вратата, установих, че източник на необичайния шум е мистър Билсън. Облечен в спортен панталон и фланелка, той съсредоточено блъскаше голям кожен предмет, който висеше от дървена платформа. Мениджърът му, седнал върху сандък от сапун в ъгъла, беше вперил в него любящ поглед, изпълнен със собственическо чувство.
— Здрасти, стари друже! — каза Ъкридж и стана, когато влязох. — Радвам се да те видя.
Моята поява не беше накарала мистър Билсън да преустанови заниманието си. Шумът от ударите по крушата беше толкова силен, че правеше разговора невъзможен. Ние се пренесохме в тихото убежище на бара на долния етаж, където уведомих Ъкридж за поканата на заместник-министъра.
— Ще дойда — каза Ъкридж. — Едно нещо му е хубавото на добрия стар Билсън — можеш да си сигурен, че няма да спре да тренира, ако го оставиш известно време сам. И, разбира се, той си дава сметка, че това е голямо нещо. То ще го прослави.
— Значи леля ти смята да го наеме?
— Леля ми? За какво, по дяволите, говориш? Я ела на себе си, момко.
— Когато си тръгна от квартирата ми, каза, че ще се опиташ да му намериш работа — да се грижи за канарчето на леля ти.
— О, тогава доста ми беше накипяло. Край с тази история. Поприказвах си сериозно с бедната откачалка и вече гледа сериозно на нещата. И е длъжен, дявол да го вземе, с такава прекрасна възможност пред него.
— Каква например?
— Предстои ни нещо голямо, момко, нещо дяволски голямо.
— Надявам се, че другият тип е ерген. Кой е той?
— Тод Бингъм.
— Тод Бингъм? — разрових се из паметта си аз. — Имаш предвид шампиона в средна категория?
— Точно него.
— Нали не очакваш да повярвам, че вече си уредил среща с шампион?
— Това няма да бъде точно среща. Значи, ето за какво става дума. Тод Бингъм обикаля из залите на Ийст Енд и предлага двеста лири на всеки, който издържи четири рунда с него. Рекламна история. Добрият стар Билсън ще се развихри в Шордич Импайър идната събота.
— Смяташ ли, че ще може да издържи четири рунда?
— Да издържи четири рунда! — извика Ъкридж. — Ами че той може да издържи четири рунда срещу противник, вьоръжен с тежка картечница и няколко търнокопа. Тези пари са ни в кърпа вързани, момко. А приключим ли с тази история, няма да има боксова зала в Англия, която да не пожелае да се боксираме в нея. Нямам нищо против да ти кажа под секрет, стари друже, че до една година очаквам да прибирам стотици лири седмично. Ще овършеем първо тук, знаеш, а после ще се прехвърлим в Америка и ще направим огромно състояние. Дявол да го вземе. Няма да знам как да си харча парите!
— Защо не си купиш един-два чифта чорапи? Моите вече са на привършване.
— Хайде сега, момко — укорително каза Ъкридж, — трябва ли да се дърлим? Нима сега е моментът да навираш противните си чорапи в лицето на стария си приятел? Бих искал да видя у теб по-широк мироглед.
В сряда се появих в Риджънт грил с десетина минути закъснение за вечерята, на която бях поканен от Джордж Тапър и гледката на самия Джордж, застанал гологлав на входа откъм Пикадили ме изпълни с угризения. Джордж беше най-свестният тип на света, но атмосферата във Външно министерство беше увеличила склонността му към известна дребнавост, която проявяваше още от детските си години, и той се разстройваше, ако делата му не вървяха точно по график. Мисълта, че моята неточност може да му провали вечерта, ме накара да се завтека към него пълен с извинения.
— О, ето те и теб — каза Джордж Тапър. — Слушай, твърде зле…