— А, да.
Продължих да чета писмото.
„Уилбърфорс,
Вземам писалка в ръка, за да ти кажа, че никога не мога да бъда твоя. Ти несъмнено ще се изненадаш, като чуеш, че обичам друг и по-добър мъж, така че това е невъзможно. Той ме обича и е по-добър човек от теб.
Надявам се, че настоящото ще те завари в добро здраве, както се чувствам и аз в този момент.
Искрено твоя,
Флорънс Бърнс“
— Казах й да го поднесе елегантно — обясни Ъкридж.
— Е, определено се е справила — отвърнах аз, като му подадох писмото. — Съжалявам. Макар че я видях за малко, ми се стори добро момиче… за Билсън. Да знаеш случайно адреса на другия мъж? Защото ще бъде любезно от твоя страна да му изпратиш картичка със съвет да напусне Англия за една-две години.
— Тази седмица може да бъде открит в Шордич Импайър.
— Какво!
— Другият мъж е Тод Бингъм.
— Тод Бингъм! — Драматичният характер на ситуацията дълбоко ме развълнува. — Нима искаш да кажеш, че Тод Бингъм е влюбен в момичето на Билсън Тупалката?
— Не. Той изобщо не я е виждал!
— Какво искаш да кажеш?
Ъкридж седна и канапето изскърца под него. Той плесна коляното ми с внезапна и доста неприятна сила.
— Момко — каза Ъкридж. — Всичко ще ти разкажа. Вчера следобед заварих стария Билсън да чете броя на „Дейли Спортсмън“. Той, по правило, не си пада по четенето, така че на мен ми стана интересно какво точно е привлякло вниманието му. И знаеш ли какво беше, стари друже?
— Не.
— Беше една статия за Тод Бингъм. Една от онези сантиментални драсканици, които публикуват за боксьорите напоследък, в която се разправя колко добър човек бил в личния си живот и как винаги след всяка среща пращал телеграма на старата си майка и й давал половината печалба. Дявол да го вземе, трябва да има цензура за пресата. Тези глупаци пет пари не дават какво пишат. Предполагам, Том Бингъм няма стара майка, а пък ако има, готов съм да се обзаложа, че пукнат грош не й дава. Този тип Билсън се беше просълзил, когато ми показа статията. Истински сълзи, момко! „Сигур е хубав челяк!“, така каза. Е, как мислиш! Искам да кажа, адски тъпо е, когато човекът, за когото харчиш куп пари и се грижиш за него като бавачка, започва да съчувства на шампиона три дни преди мача с него. Шампион, имай предвид! Достатъчно зле беше, когато се размекна за онзи тип в „Уандърлънд“, но когато взе да лее сълзи за Тод Бингъм, трябваше д направя нещо. Е, ти ме познаваш. Умът ми сече като дисков трион. Прозрях, че единственият начин да противодействам на тези гибелни драсканици е да го накарам така да се ядоса на Тод Бингъм, че да забрави всичко за старата му майка, затова внезапно си помислих — защо не накарам Флоси да се престори, че Бингъм го е изместил от сърцето й? Е, човек не може да поиска такова нещо от момиче без да подготви предварително почвата, затова я доведох на вечерята на Тапи. Това беше гениален ход, момко. Нищо не е в състояние да размекне нежните създания по-добре от една чудесна вечеря, а не може да се отрече, че старият Тапи се беше постарал. Тя се съгласи в момента, когато я помолих, седна и написа писмото без да й мигне окото. Сигурно си мисли, че това е някаква шега. Тя е веселячка.
— Определено.
— Предполагам, че писмото ще шокира бедния стар Билсън, но пък ще го накара да се развихри в събота вечер, а в неделя сутрин ще бъде на седмото небе от щастие, когато тя му каже, че се е пошегувала, а в джоба му ще има сто лири след победата над Тод Бингъм.
— Струва ми се, ти спомена, че Тод Бингъм предлагал двеста лири.
— Аз ще взема сто — мечтателно каза Ъкридж.
— Единственото слабо място e, че в писмото не се споменава името на другия мъж. Как Билсън ще разбере, че става дума за Тод Бингъм?
— Че как, дявол да го вземе, момко, я си размърдай мозъка! Билсън няма да седи със скръстени ръце и да се прозява, когато получи това писмо. Той ще отпраши право към Кенингтьн и ще попита Флоси.
— И тогава тя ще издаде цялата работа.
— Не, няма. Дадох й няколко лири, за да ми обещае, че ще мълчи. А това ми напомня, старче, че останах без достатьчно налични, така че ако е възможно да ми…
— Лека нощ — прекъснах го аз.
— Но, момко…
— И Бог да те пази — твърдо добавих аз.
Шордич Импайър е просторна зала, но когато пристигнах там в събота вечер беше претъпкана до козирката на входната врата. При нормални обстоятелства в събота сигурно винаги има много публика, ала тази вечер фактът, че Тод Бингъм лично ще се появи, беше привлякъл повече хора, отколкото помещението можеше да побере. В замяна на моя шилинг ми беше оказана привилегията да стоя прав до стената най-отзад, позиция, от която не можех да наблюдавам добре представлението.