Иска ми се да можех да спася тате и Тзеин.
— Моля те!
Въпреки всичко, в което вярвам, затварям очи и се моля точно както бях направила и в онзи ден. Дори и само един от боговете да е останал там, горе, искам да ме чуе.
— Моля те! — През миглите ми рукват сълзи. Надеждата в гърдите ми повяхва. — Върни ги. Моля те, Оя, не взимай и тях…
— Ърх!
Отварям рязко очи в момента, в който Тзеин изскача от океана, обхванал тате с едната си ръка през гърдите. Тате започва да кашля и от гърдите му сякаш бликва цял литър вода, но поне е тук.
Жив е.
Свличам се на колене, почти припадайки на дървената пътека.
Богове…
Още не е дори обяд, а вече едва не убих двама души.
Шест минути.
Толкова време тате се беше мятал в океана.
Толкова време се беше съпротивлявал на течението, толкова време дробовете му бяха жадували въздух.
Докато седим в тишината на празното ни ахере, не мога да пропъдя тази цифра от ума си. Начинът, по който тате се тресе сега, ме убеждава, че тези шест минути са отнели десет години от живота му.
Това не трябваше да се случва. Прекалено рано е, за да съм провалила целия ден. Трябваше да съм навън и да чистя днешния улов с тате. Тзеин трябваше да се връща от тренировката си по агбьон, за да ни помага.
Вместо това, той се взира в тате със скръстени ръце, прекалено вбесен, дори да погледне към мен. В момента единственият ми приятел е Найла, вярната леонера, която отгледах от ранено малко. Вече пораснала, когато е на четири крака, тя се извисява над мен, достигайки до шията на Тзеин. Двата нащърбени рога, които се подават иззад ушите й, са толкова близо до тръстиковите стени, че има опасност да ги пробият. Повдигам ръка и Найла инстинктивно навежда огромната си глава, внимавайки да не ме нарани с големите зъби, извити над челюстите й. Почесвам я по муцуната и тя започва да мърка. Поне има някой, който не ми е сърдит.
— Какво стана, тате?
Сърдитият глас на Тзеин прорязва тишината. Чакаме отговор, но изражението на тате остава безизразно. Той се взира в пода с празнота, от която ме заболява сърцето.
— Тате? — Тзеин се навежда, за да го погледне в очите. — Спомняш ли си какво стана?
Тате се завива по-плътно с одеялото.
— Трябваше да отида за риба.
— Ти не трябва да излизаш сам! — възкликвам аз.
Тате се свива, а Тзеин ми отправя убийствен поглед, принуждавайки ме да смекча тона си.
— Припадъците ти стават все по-лоши. — Опитвам отново аз. — Защо не можа да изчакаш да се върна?
— Нямаше време — поклаща глава тате. — Дойдоха стражите. Казаха, че трябва да платя.
— Какво? Защо? — свъсва вежди Тзеин. — Платих им миналата седмица.
— Данък за божници е — стискам плата на шалварите си, все още преследвана от докосването на онзи страж. — Направиха същото с Мама Агба. Сигурно ходят по всички домове на божници в селото.
Тзеин притиска стиснати юмруци към главата си, сякаш за да смаже собствения си череп. Той иска да вярва, че играейки по правилата на монархията, можем да се опазим, но когато тези правила са изградени върху омраза, нищо не може да ни защити.
Същата вина, която ме заля в ахерето на Мама Агба, се появява отново и ме притиска, докато накрая потъва в гърдите ми. Ако аз не бях божница, те нямаше да страдат. Ако мама не беше маг, щеше да е още жива.
Забивам пръсти в косата си и неволно отскубвам кичур. Понякога се замислям дали да не я отрежа, но дори и без бялата ми коса семейството ми така или иначе е обречено, защото съм потомка на магове. Ние сме хората, които изпълват затворите на краля, хората, които монархията превръща в черноработници. Хората, които гражданите на Ориша се опитват да заличат от чертите си, поставяйки ни извън закона, сякаш бялата коса и мъртвата магия са някакво петно в обществото.
Мама казваше, че в началото бялата коса била знак за силата на небесата и земята. Тя била символ на красотата, добродетелта и любовта, означавала, че сме благословени от боговете над нас. Но когато всичко се променило, магията станала омразна за мнозина. Наследеното от нас било намразено.
Това е жестокост, която аз приех преди много време, но когато видя такава болка, причинена на Тзеин и тате, тя ме наранява много дълбоко. Тате все още кашля и плюе солена вода, а вече сме принудени да мислим как да свържем двата края.
— Ами рибата ветроход? — пита Тзеин. — Може да им платим с нея.
Отивам до задната част на колибата и отварям малката ни желязна охладителна кутия. В ледена морска вода лежи червеноопашатата риба ветроход, която уловихме вчера, а лъскавите й люспи са обещание за прекрасен вкус. Рядко срещана в морето на Уари, тя е прекалено скъпа, за да я изядем. Но ако стражите се съгласят да я вземат…