— Не сме се упражнявали така! — изпищява Йеми, отскачайки, за да избегне моя удар в коленете й. — Мамо…
— Трябва ли тя да води твоите битки? — разсмивам се аз. — Хайде, Йеми, ако ще губиш, загуби с достойнство!
В очите на Йеми проблясва гняв като при леонера, готова да скочи. Тя стиска ръчно издялания си жезъл, готова за мъст.
И в този миг започва истинската битка.
Стените на ахерето на Мама Агба свистят, докато жезлите ни се удрят един в друг отново и отново. Бием се известно време, търсейки удобен случай, възможност да нанесем решаващ удар. Виждам такава възможност, когато…
— Ох!
Залитам назад и се превивам, хриптейки, а гаденето се надига в гърлото ми. За момент се притеснявам, че Йеми ми е счупила ребрата, но болката в корема потушава този страх.
— Спрете…
— Не! — прекъсвам Мама Агба с пресипнал от невъзможността да дишам глас. Опитвам се да вкарам въздух в гърдите си и използвам жезъла, за да се изправя. — Добре съм.
Все още не съм свършила.
— Зели… — започва Мама, но Йеми не я оставя да довърши.
Тя се засилва към мен, изпълнена с гореща ярост, и жезълът й минава само на един пръст от главата ми. Когато замахва да нападне, аз се извъртам извън обсега й. Преди да е успяла да се обърне, връхлитам към нея и забивам жезъла си в гръдната й кост.
— Ах! — изпъшква Йеми.
Залита назад от удара ми и лицето й се свива от болка и шок. Никой не я е удрял в битките при Мама Агба. Не знае какво е усещането.
Преди да е успяла да се съвземе, аз се завъртам и забивам жезъла в стомаха й. Тъкмо когато се каня да нанеса последния удар, червеникавите завеси, покриващи входа на ахерето, се разтварят широко.
Вътре се втурва Бизи с развята бяла коса. Едва си поема въздух, а ужасеният й поглед се приковава в Мама Агба.
— Какво има? — пита Мама.
Очите на Бизи се пълнят със сълзи.
— Съжалявам — проронва тя. — Аз заспах, аз… аз не…
— Изплюй камъчето!
— Идват! — изрича най-накрая Бизи. — Близо са, почти са тук!
За момент и аз не мога да си поема въздух. Не мисля, че някой от другите може. Страх парализира всеки сантиметър от съществата ни.
След това надделява желанието за оцеляване.
— Бързо! — изсъсква Мама Агба. — Нямаме много време!
Вдигам Йеми на крака. Тя все още хрипти, но няма време да проверявам дали е добре. Грабвам жезъла й и се втурвам да събера и останалите.
Ахерето се изпълва с хаос, докато всички бързат да скрият истината. Във въздуха хвърчат метри ярка тъкан, появява се армия от тръстикови манекени. Понеже правим толкова много неща наведнъж, не се знае дали ще успеем да скрием всичко навреме. Единственото, което мога да направя, е да се съсредоточа върху собствената си задача — да набутам всички жезли под рогозката на арената, така че да не се виждат.
Свършвам и Йеми пъхва дървена игла в ръцете ми. Когато завесата, покриваща входа на ахерето, се вдига отново, аз все още тичам към определеното ми място.
— Зели!
Замръзвам. Всички погледи в ахерето се насочват към мен. Преди да мога да проговоря, Мама Агба ме удря отзад по главата и по гърба ми плъзва болка, която само тя може да причини.
— Стой си на мястото — изсъсква тя. — Трябва ти много практика.
— Мамо Агба, аз…
Тя се навежда напред, пулсът ми се ускорява и в очите й прочитам истината.
Нещо, което да ги разсее…
Начин, по който може да спечелим още малко време.
— Съжалявам, Мамо Агба. Прости ми.
— Просто си иди на мястото.
Преглъщам усмивката си и скланям глава в знак на извинение, навеждайки се достатъчно ниско, за да огледам стражите, които влизат. Като повечето войници в Ориша, по-ниският от двамата има светлокафява кожа като на Йеми и гъста черна коса. Макар че вътре сме само момичета, той държи ръката си върху дръжката на меча. Стиска я по-силно, сякаш всеки момент някоя от нас може да ги нападне.
Другият мъж е висок, сериозен, държи се някак тържествено и кожата му е доста по-тъмна от тази на спътника му. Той стои близо до входа, забил поглед в земята. Може би изпитва срам от това, което ще направят, каквото и да е то.
Върху железните им нагръдници блести знакът на крал Саран, ясен и лъскав. Само един поглед към изкусно изобразената снежна леопанера е достатъчен стомахът ми да се свие — тя е сурово напомняне за монарха, който ги е изпратил.
Насочвам се подчертано намусено към тръстиковия си манекен и почти се строполявам от облекчение. Това, което току-що беше арена, сега убедително играе ролята на шивашка работилница. Ярката тъкан за дрехите на нашето племе покрива манекените пред всяко от момичетата, отрязана и закрепена в типичните за Мама Агба модели. Шием подгъвите на същите дашики, които сме зашивали с години, работейки мълчаливо в очакване стражите да си отидат.