Докато се боря за въздух, кожата ми се нагорещява и аз затварям очи, стискайки длани, за да скрия треперенето на ръцете си. Искам да изпищя, да счупя всички кости в тялото му, но с всяка секунда отслабвам все повече. Докосването му изтрива всичко, което съм, всичко, което съм се борила да стана с толкова труд.
В този момент аз отново съм онова малко безпомощно момиченце, а той влачи майка ми навън.
— Достатъчно! — Мама Агба избутва назад стража и ме придърпва към себе си, ръмжаща като пазеща малкото си леонера. — Взехте парите ми и това е всичко, което ще получите. Отивайте си. Веднага.
При тази наглост стражът се разгневява и понечва да извади меча си, но другият го спира.
— Хайде. Трябва да минем през цялото село до свечеряване.
Макар че по-тъмният се опитва да звучи безгрижно, говори през стиснати зъби. Може би в нашите лица той вижда майка или сестра, спомен за някого, когото иска да защити.
Другият страж остава неподвижен за момент, толкова неподвижен, че не знам какво да очаквам. Накрая той пуска меча си и вместо с него ни пронизва с поглед.
— Научи тези ларви на дисциплина — предупреждава той Мама Агба. — Или аз ще го направя.
Насочва поглед към мен и макар че тялото ми е плувнало в пот, вътрешностите ми замръзват. Той плъзва поглед нагоре и надолу по тялото ми, като предупреждение за това, което може да отнеме.
Само опитай — иска ми се да извикам, но устата ми е прекалено пресъхнала, за да говоря. Стоим мълчаливо, докато стражите излизат и тропотът на ботушите им с метални подметки утихва.
Силата на Мама Агба изчезва като угасена от вятъра свещ. Тя се хваща за един от манекените за опора и страховитият воин, когото познавам, се превръща в немощен стар непознат.
— Мамо…
Приближавам се да й помогна, но тя отблъсва ръката ми.
— Оде!
Глупачка — кара ми се тя на йоруба, езика на маговете, забранен след Нападението. Не съм чувала езика ни от толкова дълго, че ми трябва малко време да си спомня какво означава тази дума.
— Какво ти става, в името на боговете?
Отново всички погледи в ахерето се насочват към мен. Дори малката Бизи ме гледа втренчено. Но как може Мама Агба да ми крещи? Защо аз да съм виновната, след като тези стражи мошеници са крадци?
— Опитвах се да те защитя.
— Да ме защитиш? — повтаря Мама Агба. — Знаеше, че перченето ти няма да промени нищо. Заради теб можеше да убият всички ни!
Аз залитам стресната от суровостта в гласа й. Никога не съм виждала в очите й такова разочарование.
— Ако не мога да се бия с тях, защо сме тук? — Гласът ми потрепва, но преглъщам сълзите си. — Каква е ползата от обучението ни, ако не можем да се защитаваме? Защо правим това, ако не можем да защитим теб?
— Зели, мисли, за Бога! Помисли за някой друг, освен за себе си! Кой ще защити баща ти, ако нараниш тези мъже? Кой ще защити Тзеин, когато стражите дойдат, жадни за кръв?
Отварям уста, за да отговоря, но няма какво да кажа. Права е, дори и да убия няколко стражи, не мога да унищожа цялата армия. Рано или късно ще ме открият. Рано или късно ще пречупят тези, които обичам.
— Мамо Агба? — Гласът на Бизи трепва, тъничък като писукането на мишка. Тя се е вкопчила в шалварите на Йеми, а очите й са пълни със сълзи. — Защо ни мразят?
Сякаш нова умора обзема тялото на Мама. Тя разтваря ръце за прегръдка към Бизи.
— Те не мразят вас, детето ми. Мразят това, което трябваше да станете.
Бизи се сгушва в кафтана на Мама, заглушавайки звука от хлипанията си. Докато тя плаче, Мама Агба оглежда стаята и как всички други момичета едва сдържат сълзите си.
— Зели попита защо сме тук. Добър въпрос. Често говорим, че трябва да се биете, но никога не казваме защо. — Мама оставя Бизи и прави знак на Йеми да й донесе столче. — Момичета, не трябва да забравяте, че светът невинаги е бил такъв. Имаше време, когато всички ние в Ориша бяхме едно цяло.
Мама Агба сяда на столчето и момичетата се скупчват около нея, жадни да я слушат. Всеки ден уроците й завършват с история или приказка. Обикновено се бутах отпред, за да не пропусна нито една дума. Но този път оставам накрая, прекалено засрамена да седна по-близо.
Мама Агба потрива ръце бавно и методично. Въпреки всичко, което се бе случило, на устните й потрепва лека усмивка, усмивка, която може да извика само една история. Не мога да се сдържа и пристъпвам по-близо, промушвайки се между няколко момичета. Това са нашите приказки. Нашата история.
Истина, която кралят се опита да погребе заедно с мъртвите ни.
— В началото Ориша била земя, където живеели редки и свещени магове. Всеки от десетте клана бил надарен от боговете в небесата и имал различна сила над земята. Имало магове, които можели да контролират водата, други властвали над огъня. Имало магове със силата да четат мисли, дори магове, които можели да надникват във времето!