Томи Адейеми — Деца от кръв и кости: Деца от кръв и кости #1
На мама и тате, които жертваха всичко, за да ми дадат шанс,
и на Джаксън, който повярва в мен и в тази история, много преди аз да повярвам в нея.
Клан Ику
Магове на живота и смъртта
Титла: Жътвари
Божество: Оя
Клан Еми
Магове на ума, духа и сънищата
Титла: Свързвател
Божество: Ори
Клан Оми
Магове на водата
Титла: Приливен
Божество: Йемоджа
Клан Ина
Магове на огъня
Титла: Огнени
Божество: Санго
Клан Афефе
Магове на въздуха
Титла: Ветрени
Божество: Аяо
Клан Айе
Магове на земята и желязото
Титла: Земен и Споител
Божество: Огун
Клан Имоле
Магове на светлината и тъмнината
Титла: Светлинен
Божество: Очумаре
Клан Иусоан
Магове на здравето и болестта
Титла: Изцелител и Заразител
Божество: Бабалуайе
Клан Ариран
Магове на времето
Титла: Прорицател
Божество: Орунмила
Клан Ернако
Магове на животните
Титла: Укротител
Божество: Оксоси
Опитвам се да не мисля за нея.
Но когато все пак това се случи, в мислите ми се появява ориз.
Когато мама беше тук, колибата винаги миришеше на ориз джолоф[1].
Спомням си как лицето й грееше като лятно слънце, как усмивката й даваше енергия на тате. Как бялата й коса се къдреше и навиваше винаги разпусната буйна грива.
Чувам легендите, които ми разказваше вечер. Бликналия смях на Тзеин, когато играеха агбьон в парка. Виковете на тате, когато сложиха въжето на шията й. Писъците й, докато я завличаха в мрака.
Заклинанията, изливащи се от устата й като лава, магията на смъртта, която я остави ранима.
Мисля си как трупът й висеше от онова дърво.
Мисля за краля, който ни я отне.
Глава първа
Зели
Избери мен.
Едва се сдържам да не запищя. Забивам нокти в жезъла си от африкански дъб и стискам, за да спра да се въртя. По гърба ми избиват капки пот, но не мога да кажа дали е от жегата в ранното утро, или заради ожесточеното биене на сърцето в гърдите ми. Изминаваха луна след луна.
Днес не може да се случи отново.
Прибирам кичур снежнобяла коса зад ухото си и се старая да остана спокойна. Както винаги Мама Агба прави избирането изтощително, взирайки се във всяко момиче точно толкова дълго, че да ни накара да се притесним.
Веждите й се движат в несломимата съсредоточеност и добавят още линии към бръчките на челото й. С тъмнокафявата си кожа и кафтана в приглушени цветове тя изглежда като който и да е друг старейшина в селото. Човек не би се досетил, че жена на нейната възраст може да е толкова опасна.
— Ъхъм… — прочиства гърлото си Йеми в предната част на ахерето с не особено прикрито желание да ни напомни, че вече е преминала това изпитание.
Тя ни се хили самодоволно, докато върти ръчно издялания си жезъл и чака с нетърпение да види коя от нас ще бъде победена от нея в двубоя за завършването ни. Повечето момичета се скриват от ужас при вероятността да се изправят срещу Йеми, но днес аз го желая. Упражнявала съм се и съм готова.
Знам, че мога да спечеля.
— Зели.
Дрезгавият глас на Мама Агба пронизва тишината и останалите петнадесет момичета, които не са избрани, въздишат едновременно. Името отеква по плетените стени на тръстиковото ахере, докато осъзная, че е извикала мен.
— Наистина ли?
Мама Агба премлясва с уста.
— Мога да избера някоя друга…
— Не! — Изправям се на крака и бързо се покланям. — Благодаря ти, Мамо. Готова съм.
Когато си проправям път през другите, морето от кафяви лица се разделя. С всяка крачка се фокусирам върху начина, по който босите ми крака се движат по сплетените тръстики върху пода на Мама Агба, и преценявам триенето, което ще ми е нужно в битката, за да си осигуря предимство.
Когато стигам до черната рогозка, маркираща арената, Йеми се покланя първа. Чака и аз да направя същото, но погледът й само разпалва огъня в душата ми. В стойката й няма уважение, няма обещание за истинска битка. Тя си мисли, че съм под нивото й, понеже съм от божниците.