Тревожно се огледа, готов всеки момент да съзре излизащи от царевицата момчета в квакерски одежди, стиснали ножове. Ала предчувствието му не се оправда. Шумоленето продължаваше — звукът идваше някъде отляво.
Бърт закрачи в тази посока — вече не се налагаше да се провира между стъблата — пътеката между редовете го водеше. Забеляза, че редът свършва след няколко метра. Но дали наистина свършваше? Не, по-скоро се превръщаше в просека между стъблата. Шумоленето идваше оттам.
Той спря, внезапно обзет от страх.
Миризмата на царевица се усили, стана по-натрапчива. Стъблата все още задържаха топлината на залязващото слънце. Младият мъж осъзна, че е мокър от пот и по кожата му е полепнала тънка като паяжина царевична свила. Учуди се, че не са го полазили насекоми.
Стоеше неподвижно и се взираше към полянката сред просеката.
Нямаше мухи, комари, нито щурци. С неочаквана носталгия той си спомни, че когато ходеше с Вики, наричаха тези насекоми „нахални гадинки“. Не беше видял и нито една врана. Та нима има царевично поле без врани?
Въпреки че притъмняваше, той внимателно разгледа растенията, намиращи се най-близо до него. Невероятно, но всяко стъбло, всяко листо бяха безупречни. Нито следа от зараза, нито едно проядено от гъсеници листо, нито…
Очите му се разшириха от учудване.
„Боже мой, тук няма дори плевели!“ На всеки четирийсет сантиметра гордо се издигаше царевично стъбло. Нямаше и помен от метличина, „телефончета“; „кукувича прежда“… абсолютно нищо.
Бърт изумено се взираше в растенията. Слънцето бе залязло, разкъсаните облаци се скупчваха на хоризонта. Под тях златистата светлина преливаше в розово и в охра. Скоро щеше да се мръкне. Бърт реши да излезе на полянката сред царевицата и да види какво има там. Питаше се дали през цялото време, докато си е въобразявал, че върви към шосето, краката не са го носели към полянката.
Изтръпнал от странно предчувствие, той стигна до края на реда и се вкамени. Въпреки че се смрачаваше, ясно видя какво има на полянката. Не изкрещя — струваше му се, че не му достига въздух. Краката му се подкосиха, сякаш бяха изгнили подпори, лицето му се обля в пот, очите му се изцъклиха.
— Вики — прошепна той. — Боже мой, какво са направили с тебе?
Жена му бе разпъната на кръст като отвратителен ловен трофей, китките и глезените й бяха завързани с бодлива тел, която се продава по седемдесет цента метъра във всеки магазин в Небраска. Очите й бяха извадени, а в кухините беше напъхана жълтеникава царевична коса. Устата й, раззината в мълчалив вик, беше запушена с царевични кочани.
Вляво от нея беше разпънат скелет, облечен в плесенясало расо. Оголените от плътта устни бяха разтегнати в зловеща усмивка. Празните очни кухини предизвикателно се взираха в Бърт, сякаш бившият свещеник от Баптистката черква на благоволението мълвеше: „Никак не е страшно да бъдеш принесен в жертва сред царевичното поле от тези езичници — чеда на Сатаната… и очите ти да бъдат избодени според законите на Мойсей…“ Още по-вляво висеше разпънат друг скелет, облечен в почти изгнила синя униформа. Върху черепа бе нахлупена шапка със значка на полицейски шериф.
В този миг Бърт дочу стъпки: очевидно не бяха децата, а някакво огромно същество, което се провираше между стъблата и се приближаваше към полянката. Помисли си, че децата не биха посмели да навлязат сред царевицата нощем. Това бе свещеното царство на Онзи, Който Обхожда редовете.
Краката на Бърт се подкосиха, той се обърна и понечи да побегне. Но редът, който го доведе до полянката, беше изчезнал, царевичните стъбла го обграждаха отвсякъде. Незнайното същество се приближаваше, чуваше се дишането му. Младият мъж бе обзет от мистичен страх. ТОЙ идваше. Царевицата от отсрещната страна на полянката потъмня, върху нея падна гигантска сянка.
Той идваше.
Онзи, Който Обхожда Редовете.
Съществото се появи. Бърт съзря исполинско зелено туловище, извисяващо се на фона на небето… големи колкото топки очи.
Лъхна го миризмата на изсъхнала царевична шума, натрупана в ъгъла на тъмен хамбар.
Той закрещя, но скоро виковете му секнаха.
След малко изгря пълна, жълтеникава луна.
По пладне децата на царевицата се събраха на полянката и се загледаха в четирите разпятия с двата скелета и с двете тела… които след време също щяха да се превърнат в скелети. Тук, в сърцето на Небраска, сред царевицата, единствената реалност бе времето.
— Чуйте, тази нощ насън ми се яви Господ и ми отвори очите.
Обзети от ужас, всички, дори Малахия, се обърнаха към Исак. Последният бе едва деветгодишен, но стана върховен ясновидец преди дванайсет месеца, когато царевицата взе Давид. В деня, когато навърши деветнайсет, Давид дочака мига, в който мрак покри царевичното поле и завинаги изчезна сред него.