Забелязала недоверчивия му поглед, Вики продължи:
— И не бяха само тези двамата. Сред пътуващите проповедници имаше още много деца — смятаха ги за отлични примамки. Спомням си Руби Стамптнел — беше десетгодишна и лекуваше чрез внушение. Ами сестрите Грейс? Появяваха се пред вярващите с ореоли от варак и… О!
— Какво има? — Той рязко се извърна и погледна предмета в ръцете й. Вики нямо се взираше в него. Докато разказваше, пръстите й машинално го бяха измъкнали от куфара. Бърт спря колата, за да го разгледа по-добре. Жена му безмълвно му го подаде.
Беше разпятие, изплетено от царевична шума. За дръжка служеше къс кочан. Повечето от зърната бяха грижливо извадени, вероятно с остър нож. Останалите образуваха грубоват барелеф на разпъната човешка фигура. Зърната, изобразяващи очи, бяха разрязани като зеници. Ръцете бяха разперени встрани, а прибраните крака завършваха с подобие на боси нозе. На фигурката имаше четири букви: И. Н. Ц. И.
— Каква майсторска изработка — възхити се Бърт.
— Отвратително е — глухо и нервно заяви жена му. — Изхвърли го!
— Вики, може би полицаите ще искат да го видят.
— От къде на къде?
— Нямам представа. Може би…
— Изхвърли го. Моля те, направи го заради мен. Само това ни липсваше.
— Ще го върна в куфара. Обещавам, че ще го дам на първия срещнат полицай. Съгласна ли си?
— О, прави каквото знаеш! — изкрещя тя. — Защо ме питаш?
Разгневен, Бърт захвърли разпятието на задната седалка. То падна върху купчината дрехи и царевичните очи се втренчиха в лампичката на тавана. Бърт отново потегли, чакъл се разхвърча изпод гумите на колата.
— Ще предам тялото и куфара на ченгетата — обеща той. — После ще забравим цялата неприятна история.
Вики безмълвно се взираше в ръцете си.
След един-два километра безкрайните царевични полета край шосето най-сетне отстъпиха място на къщи и стопански сгради. В един двор видяха мръсни пилета, които вяло ровеха с човки в пръстта. Върху покривите на хамбарите имаше избелели реклами на дъвка и кока кола. Отминаха огромна табела с надпис: „НАШЕТО СПАСЕНИЕ Е В ИСУС“, както и кафене, пред което имаше колонка за бензин и паркинг. Бърт реши да спрат в центъра на града, ако въобще имаше такъв. В противен случай щяха да се върнат в кафенето. Едва когато го отминаха му хрумна, че паркингът беше празен, с изключение на стар пикап със спукани гуми.
Внезапно Вики се разсмя, високо и пискливо, сякаш всеки момент щеше да изпадне в истерия.
— Какво е толкова смешно?
— Табелите! — задавяйки се от смях възкликна тя. — Не ги ли видя? В пътеводителя този щат се нарича „Библейска зона“. О, Господи, ето още!
Тя отново избухна в истеричен смях и запуши с длан устата си.
Табелите бяха прикрепени към високи бели прътове, забити на всеки двайсет и пет метра край пътя. Върху всяка имаше само по една дума. Бърт прочете: „ОБЛАК… ПРЕЗ… ДЕНЯ… ОГНЕН… СТЪЛБ… ПРЕЗ… НОЩТА“.
— Само едно са пропуснали — промълви през смях Вики.
— Какво? — намръщено попита Бърт.
— Реклама за лосион след бръснене. — Тя притисна юмрук към устата си, за да сподави смеха си, но истеричният й кикот продължи да блика като мехурчета в лимонада.
— Вики, добре ли си?
— О, ще се оправя! Когато се озовем на две хиляди километра оттук, в слънчевата, греховна Калифорния, отделена от Небраска със Скалистите планини.
Появи се нова група табели и те мълчаливо ги зачетоха: „ВЗЕМИ… ТОВА… И… ЯЖ… КАЗА… ГОСПОД“.
„Странно — помисли си Бърт, — защо веднага ги свързах с царевицата. Нали свещениците произнасят тази фраза, когато ти дават причастие?“ Толкова отдавна не бе стъпвал в черква, че не можеше да си спомни. Нищо чудно по тези места да дават царевични питки вместо нафора. Искаше му се да сподели мисълта си с Вики, но се отказа.
Изкачиха малко възвишение и видяха Гетлин — градът приличаше на декор от филм за Голямата депресия.
— Навярно има полицейски участък — промълви Бърт, като се питаше защо при вида на това провинциално градче, задрямало под слънчевите лъчи, сърцето му се свива от страх.