Бърт усети, че го побиват тръпки.
Вики, ще ти разкажа интересна история за Амос Дейгън, роден като Ричард Дейгън на 4 септември 1945. През 1964 година той бил прекръстен на малко известния библейски пророк. И какво мислиш се случило после, Вики? Не, не се смей — Дик Дейгън и приятелите му — Били Ренфрю, Джордж Кърк, Робърта Уелс, Еди Холис и други — побъркани от религията, убили родителите си. Избили ги до крак. Страхотно, нали? Застреляли ги в леглото, намушкали ги с нож, докато били във ваната, поставили отрова в храната им, обесили ги, или ги изкормили.
Защо са го сторили? Заради царевицата. Може би тя загивала. Навярно са си въобразили, че причината е в затъването на човечеството в грехове, които могли да се изкупят единствено чрез жертвоприношения. И са ги извършили в царевицата, между редовете.
Кой знае защо, Вики, аз съм напълно сигурен, че според тях критичната възраст е била деветнайсет години. Ричард „Амос“ Дейгън, героят на нашата история, навършил деветнайсет на 4 септ. 1964 — датата, записана в книгата. Навярно тогава са го убили. Принесли са го в жертва сред царевицата. Забавно, нали?
Но да насочим вниманието си към Рахила, която се наричала Дона Стигмън до 1964. Навършила деветнайсет на 21 юни, точно преди месец. Мойсей Ричардсън е роден на 29 юли — след три дни той също ще бъде деветнайсетгодишен. Познай какво ще се случи със стария Мойсей на двайсет и девети.
Защото аз знам.
Бърт навлажни с език пресъхналите си устни.
Още нещо, Вики. Погледни: имаме Йов Гилмън (Клейтън), роден на 6 септември 1964. До 16 юни 1965 не е записано друго име — получава се интервал от девет месеца. Знаеш ли какво си мисля? Че са убили всички родители, дори бременните си майки. Сетне една от тях — шестнайсет, седемнайсет годишна девойка забременяла през октомври 1964 и родила Ева. Ева — първата жена.
Трескаво запрелиства обратно книгата и откри страницата, където бе записано името на Ева Тобин. А под нейното име прочете: Адам Грийнлоу, род. 11 юли 1965.
„Сега са единайсетгодишни — помисли си той и отново го побиха тръпки. — И навярно ме дебнат отнякъде.“ Но възможно ли е това да остане в тайна? Възможно ли е да продължава?
Възможно е и още как, ако е вършено с благословията на зеленокосия Христос.
— Исусе — промълви Бърт: в този миг клаксонът на колата раздра следобедната тишина.
Той с един скок слезе по стъпалата и се затича към вратата. Отвори я с трясък — лъхна го зноен въздух, светлината го заслепи.
Вики стоеше изправена като свещ зад волана, натискаща с две ръце клаксона и панически се оглеждаше. Децата прииждаха от всички посоки, някои звънко се смееха. Бяха въоръжени с ножове, секири, железни пръти, камъни, чукове. Момиченце на не повече от осем години, с прекрасни руси коси, размахваше боздуган. Примитивни оръжия — между тях нямаше нито едно огнестрелно. Бърт изпита лудо желание да изкрещи: „Кои са Адам и Ева? Кои са майките и кои — дъщерите? Бащите? Синовете?“ Кажи, ако знаеш.
Децата идваха от страничните улички, от парка, от училищното игрище, намиращо се близо до площада. Някои поглеждаха с безразличие Бърт, застинал на стъпалата пред черквата, други се смушкваха, посочваха го и се усмихваха… с невинни детски усмивки.
Момичетата носеха дълги кафяви вълнени рокли и избелели бонета, момчетата, подобно на квакерските свещеници, бяха целите в черно и имаха широкополи шапки. Прииждаха към площада, някой тичаше към колата през двора на бившата баптистка черква. Едно-две минаха толкова близо до Бърт, че би могъл да ги докосне.
— Пушката! — изкрещя той. — Вземи пушката, Вики!
Но дори от мястото, където стоеше забеляза, че жена му се е вцепенила от страх. Едва ли чуваше гласа му през затворените прозорци. Децата се скупчиха около колата и върху нея започнаха да се стоварват брадви, чукове и железни прътове. „Боже мой, дали не сънувам“ — тъпо си помисли Бърт. Никелирана лайстна падна от колата, орнаментът върху капака полетя във въздуха. Ножове разрязаха гумите и те моментално спаднаха. Клаксонът продължаваше да свири. Предното и страничните стъкла се напукаха от ударите и потъмняха… сетне страничното прозорче се пръсна на парчета. Бърт съгледа жена си, която седеше прегърбена, натискаше клаксона с една ръка, а с другата се опитваше да прикрие лицето си. Безцеремонни детски пръсти се протегнаха и заопипваха за бутона за отваряне на вратата. Вики отчаяно се опита да ги отблъсне. Клаксонът засвири на пресекулки, сетне замлъкна.