Стилгар много добре знаеше какво точно се бе случило преди малко и напълно го одобряваше. Да, пред нея стоеше истински наиб на свободните, предводител на сурови мъже, който бе способен да взима и най-неправдоподобни, но правилни решения. Първите му думи бяха напълно подходящи за случая:
— Добре дошла у дома, милейди. Винаги е приятно да се види едно добре извършено и резултатно действие.
Джесика си позволи лека усмивка с думите:
— Затвори портите, Стил. Никой не бива да излиза, преди да разпитаме задържаните.
— Вече е направено, госпожо — рече Стилгар. — Аз и агентите на Гърни планирахме всичко.
— Тогава тези, които помогнаха, са твои хора.
— Някои от тях, милостива госпожо.
Тя долови скритата в думите му резервираност и кимна:
— Много добре си ме разбрал, Стил.
— Да, както веднъж вие самата казахте, човек наблюдава оцелелите и се учи от тях.
Точно в този момент Алая пристъпи напред, а Стилгар се отдръпна, защото явно бе дошло времето Джесика да се озове лице в лице със своята дъщеря.
Тъй като бе наясно, че не може да скрие абсолютно нищо от наученото, светата майка дори не се опита да го стори. Ако й бе необходимо, Алая можеше да разбере всичко до най-незначителните подробности, подобно на всеки познавач от средите на Сестринството, всъщност поведението на Джесика вече й бе разкрило онова, което трябваше да бъде забелязано и изтълкувано. Те бяха врагове, за които думата смъртни едва докосваше повърхността на нещата.
Алая се спря на гнева като най-естествена и най-подходяща реакция.
— Как се осмеляваш да планираш подобно действие, без да се допиташ? — прошепна тя, доближавайки плътно лицето си до това на Джесика.
Светата майка заговори с кротък тон:
— Както току-що чу, Гърни не е посветил дори и мен в цялостния план. Бе смятано…
— Ти също, Стилгар! — изрече Алая, като се обърна към него. — За кого е твоята преданост?
— Заклел съм се да бъда предан към децата на Муад’Диб — каза Стилгар с твърд тон. — Премахнахме една заплаха за тях.
— И защо това не те изпълва с радост… дъще? — запита Джесика.
Алая примигна, погледна за миг към майка си, укроти надигащата се в нея буря, и дори съумя да постигне някакво подобие на усмивка.
— Мен ме изпълва радост… майко — каза тя.
За своя собствена изненада наистина почувства в себе си радост, по-скоро някакво ужасно удовлетворение, че най-сетне всичко бе станало ясно. Моментът, от който се страхуваше, бе отминал, а равновесието на силите бе останало без промяна.
— Ще обсъдим въпроса с по-големи подробности и в по-подходящо време — заяви Алая, говорейки едновременно на майка си и на Стилгар.
— Разбира се — рече Джесика и се обърна, за да се окаже лице в лице с принцеса Ирулан.
В продължение на няколко кратки и откънтяващи удара на сърцата си те мълчаливо се изучаваха, като две представителки на „Бин Джезърит“, скъсали със Сестринството заради една и съща причина — любовта… И двете го бяха сторили от обич към мъже, които сега бяха мъртви. Принцесата напразно бе обичала Пол, след като бе станала негова съпруга, но не и любима. А сега живееше само заради децата, дарени му от неговата наложница Чани.
Джесика се обади първа:
— Къде са моите внуци?
— В Сийч Табър.
— Да, тук е прекалено опасно за тях.
Ирулан си позволи леко кимване. Тя следеше размяната на любезности между Джесика и Алая и приключи за себе си въпроса с тълкуванието, за което бе подготвена. „Джесика се е върнала към Сестринството, така че и двете знаем за неговите планове по отношение на децата на Пол“. Принцесата не бе сред най-способните в „Бин Джезърит“, преди всичко поради факта, че е дъщеря на Шедъм V, отколкото поради някаква друга причина, защото нерядко гордостта я бе спирала да напряга сили за усъвършенстване на своите заложби; но сега тя взе страна с такава безцеремонност, каквато не правеше чест дори на нейната подготовка.
— Наистина, Джесика — каза Ирулан. — Висшият съвет би трябвало да е в течение. Постъпила си неправилно, като си действала само с помощта на…
— Следва ли да считам, че никой от вас не вярва на Стилгар? — запита Джесика.
Ирулан разполагаше с достатъчно разум, за да схване, че на подобен въпрос не бива да има отговор. Зарадва я фактът, че делегатите на жреческото съсловие, които вече не можеха да сдържат своето нетърпение, пристъпиха вкупом напред. Тя размени поглед с Алая, като си каза: Джесика е както винаги високомерна и уверена в себе си! Но в същия миг я споходи една аксиома от „Бин Джезърит“: Високомерните изграждат крепост, зад чиито стени се опитват да скрият своите съмнения и страхове. Валидно ли бе това и за лейди Джесика? Не, с пълна сигурност. Следователно трябва да е било някаква преструвка. Но с каква цел? Въпросът обезпокои Ирулан.