Когато той изтръгна последния тон, Ганима се обади:
— Каква стара и противна песен! Защо точно нея?
— Защото е подходяща.
— Ще я изсвириш ли на Гърни?
— Може би.
— Той ще я нарече мрачна глупотевина.
— Знам.
Лито погледна през рамо към сестра си. Той никак не се бе изненадал от факта, че тя познаваше песента, но внезапно го заля вълна от благоговение при мисълта за праволинейната същност на техния живот. Единият можеше да умре и въпреки това да остане жив в съзнанието на другия, без да се наруши целостта на споделената памет; те наистина бяха толкова близо един до друг. Изплаши се от усещането за извънвремевата плетеница на тази близост и отклони втренчения си вътрешен поглед към нея. Знаеше, че в плетеницата има и пролуки. Най-новата отново върна страховете му. Почувства как линията на техния живот започва да се разделя и се запита: Мога ли да й кажа за това, което се случи само с мен?
Той се загледа в пустинята, към тъмните сенки зад барханите — тези високи, с форма на полумесец пътуващи дюни, които се движеха като вълни из Аракис. Тук бе Кедем, вътрешността, така че дюните рядко биваха белязани от несиметричните криволици, оставяни от движението на някой гигантски червей. Залезът хвърляше кървави ивици по тях, озарявайки в огненочервен цвят тъмните краища. Един ястреб, стрелващ се от пурпурното небе, прикова вниманието му така, както птицата сграбчи с ноктите си скална яребица в нейния последен полет.
Точно под тях, в пустинната равнина, бе избуяла пищната зеленина на растения, поливани от канал, който освен откритите участъци имаше и подземни тунели. Водата идваше от колекторите на гигантски ветрокапан(*), разположен на най-високата точка на скалния масив. Зеленото знаме на атреидите се вееше там, опънато от вятъра.
Вода и зеленина.
Новите символи на Аракис — вода и зеленина.
Оазис от покрити с растителност дюни, приличен на диамант и намиращ се под високата издатина, на която бе застанал, спря погледа му с острото усещане, познато на свободните. Извикващият спомени вик на някаква нощна птица се разнесе от урвата под него, засилвайки многократно усещането, че изживява момент на някакво бурно отминало време.
Nous аvons сhange cela — помисли Лито, преминавайки без затруднение на един от древните езици, които двамата с Ганима използваха за поверителни или лични разговори. Ние променихме всичко това. Той въздъхна. Оubler je ne pus. Не мога да го забравя.
Отвъд оазиса, на отслабващата светлина все още се виждаше земята, наричана от свободните „Пустошта“ — там, където нищо не растеше и която никога не е била плодородна. Водата и грандиозният екологичен план променяха нещата. На Аракис днес имаше области, където се простираше зеленото кадифе на залесени хълмове. Гори на Аракис! Мнозина от по-младото поколение трудно можеха да си представят пясъчни дюни под вълнообразните зелени издутини и никак не се удивляваха от растителността в лесовете с почти непрестанни валежи. Но Лито долавяше, че вече мисли като възрастните свободни, които се отнасяха с внимателно подозрение към промените и чувстваха страх от присъствието на нови и непознати неща.
— Децата ми съобщават — подхвана той, — че вече рядко намират тук пясъчни твари близо до повърхността.
— Какво би трябвало да означава това? — запита Ганима с прозиращо в тона й раздразнение.
— Че нещата започват да се променят прекалено бързо.
Птицата отново се обади от урвата, а нощта се спусна над пустинята така, както ястребът се бе спуснал върху яребицата. Нерядко именно нощта бе време за атака на събраните в него памети, защото всички вродени във вътрешния му свят животи упорито настояваха за своя час. Ганима не се противопоставяше на това необикновено явление по спокойния начин, по който го правеше той. Но и тя знаеше за неговото вълнение и безпокойство, затова сега ръката й докосна рамото му в знак на съчувствие.
Лито удари яден акорд по балисета.
Как би могъл да й разкаже какво изпитва?
В главата му се водеха войни и безброй личности разказваха преживяното някога от тях: страшни катастрофи, любовна отмала, багри и звуци на множество места, и още толкова смътно познати лица… заровени в земята скърби и бликащо веселие на невероятно много хора. Той чуваше елегии за вече изчезнали планети, окичени в зеленина танци и светлина от камина, ридания и радостни викове, откъслеци от нескончаеми разговори. Техният щурм бе най-яростен и тежък за него нощем и на открито място.