Лито сякаш кимна на собствените си мисли. Свободните винаги бяха практикували зарибяването на своите водоеми с хищници. Пясъчните твари в своя хаплоиден период активно противодействаха на значителните струпвания на вода в близост до повърхността на планетата; и сега хищните риби шареха долу в каната. Пясъчните червеи съдържаха малки количества вода, като тази например в клетките на човешкото тяло. Но когато червеите попаднеха в огромни водни пространства, в техните химически лаборатории всичко се обръщаше с главата надолу — те буквално експлодираха в смъртоносно преобразувание, при което се получаваше опасният мелинджов концентрат, дрогата за достигане на върховно осъзнаване, ползвана в разредено състояние, за оргиите в сийча. Именно този концентрат бе превел Пол Муад’Диб през стените на Времето, за да попадне в кладенеца на пълното разпадане — нещо, което не бе дръзвало да стори досега нито едно същество от мъжки пол.
Ганима долови как трепери брат й, застанал пред нея.
— Какво си сторил? — попита тя.
Но Лито все още не искаше да се отклонява от хода на собственото си откровение:
— Колкото по-малко са пясъчните твари, толкова екологичното преоформяне на планетата…
— Те противостоят, разбира се — кимна тя, започвайки да схваща причината за страха в гласа на своя брат, въвлечен в хода на събитията против собствената си воля.
— Когато пясъчните твари изчезнат, ще ги последват и всички червеи — каза той. — Родовете и групите трябва да бъдат предупредени.
— Няма да има и подправка — добави тя.
Думите им съвсем бегло отразяваха важни страни на многоликата опасност, която и двамата виждаха след намесата на човека във взаимните връзки, установени на Дюн от дълбока древност.
— Алая го знае — каза той. — И затова злорадства.
— Как може да си толкова сигурен?
— Сигурен съм и има защо.
Сега тя бе напълно убедена в естеството на това, което бе причинило неговото безпокойство и тази убеденост я смразяваше.
— Родовете не биха повярвали, ако тя го отрече — рече замислено Лито.
Думите му засягаха основния проблем на тяхното съществуване. Каква ли мъдрост могат да очакват свободните от деветгодишни деца? Алая, която с всеки изминал ден се отчуждаваше все повече и повече от предишната си същност, бе заложила именно на това.
— Трябва да убедим Стилгар — каза Ганима.
Сякаш по даден сигнал и двамата обърнаха главите си към осветената от луната пустиня. Сега тя беше друга, променена от няколкото мига вслушване във вътрешните им гласове. За първи път те осъзнаха съвсем точно и пълно ролята на човешката намеса в заобикалящата ги среда. Чувстваха се като неделима част от една динамична система, поддържаща в деликатно равновесие установения ред. Новият светоглед предполагаше реална промяна на хода на съзнанието, която от своя страна ги заливаше с нови резултати от множеството наблюдения. Както бе казвал Лайът-Кайнс, вселената е място на несекващ разговор между различни животински популации. Пясъчната твар в хаплоидния си период бе разговаряла с тях като с животното, наричано човек.
— Племената не могат да не доловят заплахата за водата — каза Лито.
— Заплашено е нещо много по-важно от водата. Това е…
Тя млъкна, доловила действителното значение на своите думи. На Аракис водата бе върховният символ на властта. В основата си свободните оставаха един животински вид със специално предназначение, оцелели и съхранили се в пустинята, специалисти по упражняване на властта в ситуации с постоянно действащ стрес. Но след като водата се бе появила в изобилие, те също почувстваха силата на символичния преход, въпреки че добре разбираха ролята на старите потребности от първостепенна важност.
— Имаш предвид заплахата за властта — уточни тя.
— Разбира се.
— Ще ни повярват ли?
— Само ако осъзнаят ставащото и успеят да доловят липсата на необходимото равновесие…
— Уравновесеността… — започна тя, повтаряйки словата на баба си, изречени толкова отдавна. — Именно тя определя различието между народ и тълпа.
Думите й извикаха в съзнанието му образа на техния баща и той каза:
— Икономиката срещу красотата; това е приказка, по-стара от Шеба. — После въздъхна и погледна към нея през рамо: — Гани, започвам да виждам сънища-прозрения.
Тя отговори с дълбока въздишка. А той продължи:
— Вече знаех за закъснението на баба ни, когато Стилгар ни каза. Но другите ми прозрения са със съмнителна стойност.
— Лито… — тя тръсна глава с овлажнели очи. — При баща ни това дойде доста по-късно. Не мислиш ли, че може да бъде…