— Видях се покрит със защитна обвивка да бягам през дюните — рече той. — Бях и в Джакуруту.
— Джаку… — тя се окашля, за да прочисти гърлото си. — Този ужасно стар мит!
— Нищо подобно, Гани! Мястото е истинско. Трябва да намеря човека, когото наричат Проповедника. Трябва да го намеря и да го попитам.
— Мислиш ли, че той е… баща ни?
— Задай същия въпрос на себе си.
— Може и да е той — съгласи се Ганима, — но…
— Никак не ми харесва това, което знам, че ще направя — рече Лито. — За първи път в живота си разбирам моя баща.
Тя почувства, че я бе изключил от мислите си и вметна:
— Този Проповедник е сигурно някой стар мистик.
— Моля се да е така — прошепна той. — О, как се моля!
После се наклони рязко напред и се изправи. Балисетът отзвънна в ръката му при движението.
— Де да беше само Гавраил, но без рог — добави Лито. Взря се мълчаливо в пустошта, осветена от луната.
Тя също се обърна натам и видя зеленикавите светлинки на гниещата растителност към края на полето с насажденията на сийча, а после и ясните очертания на дюните, които постепенно преливаха една в друга. Да, това пространство бе живо същество. Дори когато пустинята спеше, нещо в нея все пак оставаше будно. Тя го долавяше, докато слушаше животните, пиещи вода от каната. Откровението на Лито сякаш бе преобразило нощта — бе дошъл мигът на оживяването, както и времето на разкриване на повтарящите се събития във вечната промяна — едно мигновение, в което се чувстваше дългият ход на собственото им минало на Земята, затворено в нейните спомени.
— Защо пък Джакуруту? — попита тя и решителният й тон рязко промени досегашното настроение.
— Защо ли? Не знам. Когато Стилгар за пръв път ни разказа как избили хората там, а после превърнали мястото в табу, аз помислих това, което и ти самата мислеше. Но опасността сега идва оттам… и от Проповедника.
Тя не отговори и не поиска от него да разкрие още нещо от прорицателските си видения; знаеше колко много му говори за обзелия я ужас нейното мълчание. Този път водеше към абоминацията, към съдбата на изчадието — знаеха го и двамата. Думата увисна неизречена между тях, когато той се обърна и тръгна пред нея по скалите, ала този път обратно към входа на сийча. Абоминация.
„Вселената е на Бога, Тя е едно цяло, съвкупност, всяко обособяване от която може да бъде идентифицирано. Краткотрайният живот, дори този самоосъзнаващ се и действително мисловен живот, наричан от нас разумен, оказва съвсем незначително въздействие върху който и да е дял от целостта.“
Халик подаваше с ръце сигнали, съставящи истинското послание, докато самият той високо говореше за съвсем други неща. Никак не бе му харесало малкото преддверие, определено от жреците за настоящия отчет, защото знаеше, че то е препълнено с всевъзможни приспособления за подслушване. Все пак нека се опитат да разгадаят едва забележимите знаци на ръцете. Много векове атреидите бяха ползвали това средство за връзка, ала никой не се бе оказал достатъчно проницателен, за да го разкрие.
Навън нощта бе вече настъпила, но тъй като помещението беше без прозорци, то се осветяваше от светоглобуси по ъглите на горната му част.
Мнозина от заловените се оказаха хора на Алая — предаде Халик, вгледан в лицето на Джесика, докато с висок глас й обясняваше, че разпитът продължава.
Точно както ти предположи — отговори със знаци на пръстите Джесика, а после кимна и каза:
— Гърни, очаквам подробен отчет, след като узнаем всичко необходимо.
— Разбира се, милостива госпожо — отвърна той, а пръстите му продължиха: Има нещо доста обезпокояващо. Упоени дълбоко, някои от задържаните говореха за Джакуруту, но умираха в мига, когато споменаваха това име.
Дали не е програмирано спиране на сърцето? — попитаха пръстите на Джесика, докато самата тя каза:
— Освободи ли някого от задържаните?
— Неколцина, госпожо; най-очевидния боклук.
Пръстите му отново заиграха:
Предполагаме, че е принудителен импулс за спиране на сърдечната дейност, но още не сме сигурни. Аутопсиите не са приключили. Все пак прецених, че трябва да знаеш за Джакуруту и дойдох веднага.
С моя дук винаги сме мислили, че Джакуруту е само една любопитна легенда, тръгнала най-вероятно от някакъв реален факт — предадоха пръстите на Джесика, а тя се постара да не обръща внимание на познатия мъчителен спазъм, когато споменаваше отдавна починалия любим човек.
— Какво ще наредиш? — запита високо Халик.
Джесика отговори по същия начин, заповядвайки му да се върне на космодрума и да й докладва само проверена информация по въпросния случай, докато пръстите й предаваха друго послание: Възстанови връзката с нашите приятели-контрабандисти. Ако Джакуруту е реалност, местните хора ще имат изгода от продажбата на подправка. А за тях не може да има друг пазар, освен контрабандистите.