Халик кимна леко, а пръстите му казаха:
Милостива госпожо, вече действам в тази насока.
И тъй като не можеше да не отдаде дължимото на всичко, усвоено от цял един живот, той добави:
Бъди много внимателна. Алая е твой враг, повечето от жреците са нейни хора.
Не и Джавид — отговориха пръстите на Джесика. — Той мрази атреидите. Съмнявам се дали някой друг, освен посветените, би могъл да го забележи, но за себе си съм сигурна. Той крои заговори, а Алая не е в течение.
— Поставям допълнителна стража — заяви високо Халик, като се опитваше да не забелязва недоволството, пробляснало в очите на Джесика. — Убеден съм, че лично за теб съществува опасност. Тук ли ще прекараш нощта?
— По-късно ще се прибера в Сийч Табър — каза тя и се поколеба дали да не се възпротиви на подсилването на стражата, но все пак замълча. Инстинктът на Гърни заслужаваше доверие. Мнозина от династията на атреидите го познаваха — както за своя радост, така и за болка.
— Имам още една среща, а тя е с учителя на послушниците — рече Джесика. — Последната. Ще бъда доволна, когато напусна това място.
„И съзрях друг скот да излиза от пясъка; той имаше два рога, също като на овен, но устата му бе озъбена и бълваше огън; и цялото тяло на този дракон блестеше и излъчваше силна топлина, а той съскаше като змей.“
Той сам нарече себе си Проповедника и по Аракис плъзна голям страх, че това може да се окаже Муад’Диб, върнал се от пустинята, без изобщо да е умирал. Муад’Диб би могъл да е жив, защото — виждал ли е някой неговото тяло? А между другото — виждал ли е някой тялото на когото и да е, взет от пустинята? И все пак — Муад’Диб? Някои черти и особености бяха сходни, но нито един от тогавашните люде не изрече думите: „Ето, това е Муад’Диб. Сигурен съм. Познавам го.“
Да… Нещо напомняше за него. Проповедникът бе сляп, а гнездата на очните му ябълки — черни и белязани от рана, която би могла да остане след поражение със скалорез. В гласа му се долавяше особена дълбочина и проницателност, онази, позната и непреодолима сила, която настояваше за отговор, дошъл от дълбоката същност на личността. Мнозина забелязаха тази важна подробност. Проповедникът бе прекалено мършав; грубата кожа на лицето му бе цялата в белези, а косата му сивееше. И все пак вътрешността на пустинята бе сторила същото с множество други хора. Достатъчно бе човек да се огледа, за да се убеди в това. А имаше и още един факт, пораждащ оспорване: Проповедникът бе с водач — момък от свободните, но от неизвестен сийч; той отговаряше на поставения му въпрос, че е нает да работи именно като водач. Твърдеше се, че Муад’Диб, който е знаел своето бъдеще, не е имал потребност от водач, освен в самия край на живота си, когато горестта го бе надвила окончателно — това поне всички го знаеха.
Проповедникът се бе явил в едно зимно утро по улиците на Аракийн; кафявата му, набраздена от вени ръка, бе сложена на рамото на младия водач. Момъкът, който наричаше себе си Асан Тарик, проправяше път през прахта с мирис на кремък, вдигната от ранната тълпа; той водеше своя повереник с овладяната вече сръчност на родените в сийч, без да стане нито веднъж причина за прекъсване на връзката с него.
Всички видяха, че слепецът носи обичайната бурка4 над влагосъхраняващия костюм, който недвусмислено свидетелстваше за изработка в пещерите на някой сийч в най-отдалечените краища на пустинята. Не приличаше на износените и занемарени костюми, с които си служеха днес. Тръбичките за носа, улавящи влагата от дъха, бяха обвити със сърмена бродерия, но не каква да е, а черна сърмена плетеница, срещана вече много рядко. Към маската на костюма в долната половина на лицето бяха пришити зелени превръзки за очите; превръзките изглеждаха почти изядени от пясъка, носен от бурните ветрове. Или, казано накратко, този Проповедник бе реликва от миналото на Дюн.
Гледката не можеше да не впечатли рано събраните групи от хора в зимния ден. Да видиш сляп свободен бе истинска рядкост. Законът на свободните все още отпращаше всеки слепец при Шай-хулуд. Предписанието, макар и по-слабо спазвано в днешните обилни на вода времена, оставаше неизменно. Слепите бяха дар за Шай-хулуд. Оставяха ги сами в открития блед(*), за да бъдат погълнати от огромните влечуги. В такива случаи, когато до градовете се връщаха разказите за тях, вече нищо не бе останало по местата, където все още господари бяха най-големите червеи, наричани Старци на пустинята. Така че един сляп свободен бе наистина любопитна гледка и хората спираха, за да наблюдават преминаващата двойка.