„Религията на Муад’Диб, наречена Златният Еликсир на живота, се изроди в повърхностно фокусничество подобно на много други религии. Нейните загадъчни означения и външни белези се превърнаха в символи за по-задълбочени процеси от психологическо естество, а тези процеси избуяха безконтролно, както и би следвало да се очаква. Единствено нужен беше живият бог, а те го нямаха, докато синът на Муад’Диб не внесе необходимата поправка в създалата се ситуация.“
Лито бе седнал на Лъвския Трон и приемаше почитта на племената. Ганима стоеше права, едно стъпало по-долу. Церемонията в Голямата зала се проточи с часове. Племената на свободните минаваха пред него, представени от свои пратеници и наиби. Всяка група поднасяше дарове, подходящи за бога с ужасяващата мощ — бог на отмъщението, който им обещаваше мир.
Той успя да ги усмири през изминалата седмица, разпореждайки се за избор на арифа на всички племена. Съдиите го видяха да ходи в яма с горящи въглени, след което бяха призовани да огледат кожата му за изгаряния, но такива липсваха. Нареди им да го удрят с ножове; непроницаемата кожа покри и лицето му, докато опитваха всичко, но без резултат. Киселините се стичаха по него с мигновена поява на слаб пушек. Яде от смъртоносните отрови в питиетата и храните и се надсмя над тях.
А накрая призова червей и застана в устата му, обърнал лице към присъстващите. Сетне отиде на космодрума в Аракийн и без да му мигне окото прекатури някаква фрегата на Сдружението, вдигайки единия от вертикалните стабилизатори за кацане.
Арифатът съобщи за станалото с боязън и страхопочитание и сега всички племенни делегати бяха дошли, за да засвидетелстват пълно подчинение.
Засводеното пространство на Голямата зала с поглъщащата си акустика поемаше острите звуци, но сетивата улавяха непрекъснатото шумолене на движещи се крака, както и прахта и кремъчния мирис, внесени отвън.
Джесика, която отказа да присъства, следеше всичко от високо разположена шпионка зад трона. Фарад’н привлече вниманието й с констатацията, че и двамата бяха надхитрени с изкусни ходове. Разбира се, Лито и Ганима бяха включили предварително в сметките си Сестринството! Близнаците наистина можеха да се представят на бин-джезъритките като възможно най-подходящия биологически гостоприемник от всички живи обитатели на Империята.
Тя в никакъв случай не искаше и не можеше да се примири с начина, по който митологията на Сестринството бе уловила в своя капан Алая. Страх, породен от страха! Навиците на поколения сложиха върху нея съдбовния печат на абоминацията. Алая не знаеше, че има надежда. И, разбира се, не издържа. Нейната съдба правеше подвига на Лито и Ганима още по-труден за подражание. Не едно бягство от капана, а две. Победата на Ганима над животите, събрани в нея, както и настояването й, че Алая заслужава единствено състрадание, се оказаха най-горчивият факт. Потискането, постигнато по хипнотичен път в стресово състояние и свързано с увещанията на добронамерен предшественик, бяха спасили момичето. А можеха да спасят и Алая. Но без светлинката на надеждата нищо не бе предприето, докато не стана прекалено късно. Водата на дъщеря й бе излята в пясъка. Джесика въздъхна и насочи вниманието си към Лито, седнал на трона. Огромна делва с водата от Муад’Диб беше поставена под балдахин на почетното място при десния му лакът. Момчето бе казало с гордост на Джесика, че баща му — в него — се смял на този факт, дори когато го приел с одобрение.
Делвата и тая хвалба бяха затвърдили решението й да не присъства на церемонията. Добре знаеше, че докато е жива, нямаше да приеме думите на Пол, изречени от устата на Лито. Беше, разбира се, доволна от оцеляването на династията на атреидите, но нещата-които-можеха-да-станат й изглеждаха непоносими.
Фарад’н седеше с кръстосани крака до делвата с водата от Муад’Диб. Там бе мястото на царския писар — почетна длъжност, току-що подложена на обсъждане и приета.
Принцът чувстваше, че се приспособява великолепно към новите условия, докато Тйеканик все още беснееше и вещаеше страховити последствия. Тйеканик и Стилгар бяха установили съдружие, основаващо се на недоверието, което изглежда забавляваше Лито.
По време на церемонията Фарад’н премина от усещане на силна боязън, през скука до страхопочитание. Какъв безкраен поток от хора — несравними мъже-воини. Тяхната подновена преданост към атреидите не подлежеше на съмнение. Те заставаха пред него почти ужасени, но покорни, след като бяха сплашени до крайност от разказа на арифата.