Момъкът изглеждаше на около четиринайсет стандартни години, тоест бе от новата генерация свободни, които носеха видоизменени влагосъхраняващи костюми, оставящи лицето открито. Чертите му бяха деликатни, подправката бе оцветила без остатък очите в синьо, носът бе леко щръкнал, а целият му външен вид говореше за онази безвредна на пръв поглед невинност, която нерядко прикрива цинизма на придобитото познание у младите. В противовес на него, слепецът бе останка от почти забравена епоха: широка крачка и издръжливост, които говореха за много години, прекарани по пясъците, или пък за крака, свикнали да притискат туловището на уловен червей-преносвач. Той държеше главата си с онази фиксирана от врата неподвижност, която мнозина от слепите хора не могат никога да преодолеят. Закачулената глава се раздвижваше само когато слепецът наостряше ухо за някакъв звук.
Странната двойка се промъкваше през събраната от деня тълпа, за да стигне най-после до стъпалата, които водеха нагоре през терасираната площ от множество хектари към укрепената със стръмен склон стена на Храма на Алая, подобие на кийпа на Пол. Проповедникът се заизкачва по стълбите и достигна заедно с младия си водач до третата площадка, където поклонниците на хажра(*) очакваха утринното отваряне на гигантските двери, извисяващи се над тях. Тези двери бяха достатъчно широки, за да пропуснат цяла катедрала от времето на някоя от древните религия. Говореше се, че минаването през тях превръща душата на всеки пилигрим в прашинка, толкова малка, че да съумее да мине през иглено ухо и да влезе в рая.
В края на третата площадка Проповедникът се обърна, сякаш искаше да огледа събралите се, да види с празните си очни орбити суетните и наконтени градски обитатели, някои от които бяха от племената на свободните, но дрехите им представляваха чиста имитация на влагосъхраняващи костюми; сякаш искаше да открие и обладаните от религиозна жар поклонници, току-що слезли от космическите транспортни средства на Сдружението(*) и очакващи първата стъпка към посвещението, което би следвало да им осигури място в блажения рай.
А площадката бе наистина шумна. Виждаха се поклонници на Духа на махди, в зелени горни дрехи, които носеха соколи, обучени да пищят пронизително някакъв „повик към небето“. Гласовити продавачи разнасяха храни. Имаше много неща за продан и гласовете се надвикваха един през друг; имаше и тарок от Дюн, чиито малки книжчици с коментари бяха отпечатани на шигърова жица(*). Някакъв продавач предлагаше парченца тъкан, „гарантирано докосната от самия Муад’Диб“. Друг имаше шишенца с вода, „удостоверено взети от Сийч Табър, където е живял Муад’Диб“. В цялата тази бъркотия се разговаряше на сто или дори повече диалекта на езика галах(*), примесени с грубите гърлени звуци и същинското цвъртене на периферни езици, събрани тук от Свещената Империя. Лицетанцьори(*) и дребноразмерни обитатели от предполагаеми планети на занаятчии като тези от Тлейлакс(*), подскачаха и се въртяха в кръг сред тълпата, облечени в светли дрехи. Виждаха се както сухи, така и пълни лица, обилно напоени с вода. Подобният на шепот ход на неспокойни нозе се чуваше от покритата с песъчинки металопластова материя, оформена в широки стъпала. От време на време от тази какофония се издигаше пронизителен молитвен глас: „Муаааад’диб! Муаааад’диб! Приеми настойчивата молба на душата ми! Ти, миропомазаният от Бога, приеми душата ми! Муаааад’диб!“
Наблизо, в средата на група поклонници, двама актьори рецитираха срещу няколко монети отделни пасажи от популярния понастоящем „Спор на Армистад и Лийндграх“.
Проповедникът наклони главата си, за да чуе по-добре. Актьорите бяха мъже от града, на средна възраст и с отегчителни гласове. Получил нареждане, младият водач ги описа на Проповедника. Носеха широки роби върху обилно напоените си с вода тела, по които нищо не намекваше дори за имитация на влагосъхраняващ костюм. Това бе забавно за Асан Тарик, но Проповедникът не пропусна да го сгълчи.
Актьорът, изпълняващ ролята на Лийндграх, току-що завършваше тържественото си слово:
— Ами! Вселената може да бъде разбрана само от една чувствителна ръка, способна да осъзнава. Именно тази ръка насочва ходовете на скъпоценния ви мозък и движи всичко, което тръгва от него. Тогава успявате да видите какво сте създали и ставате осъзнаващи, но само след като ръката е свършила своята работа!