Но преди да се стигне до уроците, Кайнс трябваше да убеди свободните. За да разбере как е станало това, необходимо бе човек най-напред да проумее неговата огромна всеотдайност и целенасоченост, а така също и несложния му подход към всяка задача. Той не беше наивен, а и не позволяваше на нищо да променя посоката на вниманието му.
Пардот откри, че в широкия пояс между 70-градусовите граници в северна и южна посока температурите в продължение на хилядолетия не бяха излизали от обхвата на 254–332 градуса по абсолютната скала. Казано накратко, това беше същинска „бонанза“ за познатия някогашен живот от земен тип, но само след разрешаване на водния проблем…
„Кога ще можем да го разрешим? — попитаха свободните. — Кога Аракис ще стане като рая?“
Подобно на учител, който отговаря на детински въпрос, Кайнс им каза: „След триста до петстотин години.“
Обикновените хора биха надали вик на отчаяние. Но свободните се бяха учили на търпение от мъже с бич в ръката. Срокът се оказа доста по-дълъг от очаквания, ала всеки от тях сякаш предусещаше идването на бленувания ден. Те потегнаха поясите си и се върнаха към обичайната си работа. Разочарованието дори направи някак по-реална перспективата на идващия рай.
Всъщност на Аракис големият проблем бе не толкова водата, колкото влагата. Домашните животни бяха почти непознати, а подходящите за животновъдство видове се срещаха рядко. Някои контрабандисти ползваха кулона — опитоменото пустинно магаре, но цената на изразходваната влага оставаше прекалено висока, дори когато животните носеха приспособени за целта влагосъхраняващи костюми.
Кайнс изпрати на работа своите наскоро обучени лимнолози25, водеща нишка за които бяха жилавите, подобни на кожа късчета плът, срещани понякога в мелинджовата каша след поредното й изригване. Фолклорът на свободните ги представяше като „пясъчни твари“. Когато събраните факти придобиха доказателствена стойност, появи се и образът, обясняващ присъствието на кожестите късчета — „плаващото“ из пясъка същество, което блокираше водата в драгоценни гнезда, намиращи се в по-долния шуплест слой под границата на 280 градуса по абсолютната скала.
При всяко изригване на кашата тези „крадци на вода“ измираха в неизброими количества. Дори петградусова промяна на температурата ги умъртвяваше. Малкото оживели екземпляри изпадаха в полулетаргичен сън, за да се появят след шест години като неголеми (с дължина около три метра) пясъчни червеи. И едва няколко от тях успяваха да избегнат както порасналите си събратя, така и гнездата с воднистата предходна каша, за да навлязат в зрелостта си на гигантски Шай-хулуд. (Свободните отдавна знаеха, че водата е отровна за него; бяха го научили от удавянето на рядко срещания „червей със спрян растеж“ при Малкия ерг — морето от пясъчни дюни. Така те се сдобиваха с наркотика, подсилващ осъзнавателните процеси, който наричаха „вода на живота“(*). „Червеят със спрян растеж“ всъщност представляваше недоразвита форма на Шай-хулуд с дължина от около девет метра.)
Най-сетне бе затворен кръгът на взаимната обвързаност: малък вестител — предходна каша; малък вестител — Шай-хулуд; Шай-хулуд, разравящ подправката за храна на микроскопичните създания, наричани „пясъчен планктон“; пясъчен планктон — храна за Шай-хулуд, който израства и намира шупли, за да се превърне отново в малки вестители.
Кайнс и хората му пренасочиха вниманието си от впечатляващите с мащабите си взаимни връзки към микроекологията. Започнаха с климата. Нерядко температурата на повърхността на пясъка стигаше 344 до 350 градуса по абсолютната скала. Само стъпка по-долу тя можеше да падне с 55 градуса, а една стъпка по-горе да бъде с 25 градуса по-ниска. Листата или плътната сянка можеха да я понижат с още 18 градуса. После се спряха на фактора, подхранващ с движението си познатите процеси. Пясъците на Аракис в по-голямата си част се явяваха продукт на храносмилането на червеите, а прахта (вездесъщият проблем по тези места) се получаваше от неспирното пълзене на повърхностния слой — т.нар. подскачане на пясъка. По-едрите песъчинки се струпваха откъм подветрената страна на дюните. А наветрената гладка страна беше плътна и твърда. Старите дюни жълтееха (от окисляването), докато по-новите оставаха дълго белязани с цвета на родилата ги скала — обикновено сив.