Оскъдни аплодисменти възнаградиха изпълнението му. Проповедникът подуши и ноздрите му отбелязаха обилните миризми на това място: неуловимите естери от зле прогонени влагосъхраняващи костюми, маскиращите мускусни миризми от различни източници, познатия кремъчен прахоляк, издишаните аромати на неопределим брой екзотични храни, дима от рядко срещания тамян, който вече бе запален в Храма на Алая и сега се разнасяше надолу по стълбите в изкусно направлявани струи. Мислите на Проповедника бяха отпечатани върху лицето му, докато той поглъщаше всичко около себе си. И ние, свободните, стигнахме дотук!
Внезапно започнало забавление раздвижи тълпата, събрана на площадката. Пясъчни танцьори бяха излезли на площада в подножието на стълбите; петдесетина от тях — навързани един към друг с въжета от елаково дърво. Очевидно бяха танцували така няколко дни в преследване на екстазно състояние. От устите им капеше пяна и те удряха крак в такта на някаква разбираема само за тях музика. Почти половината от танцьорите висяха безчувствени на въжетата, влачени напред-назад от останалите, също като кукли на конци. Но една от тези кукли внезапно се събуди — присъстващите очевидно знаеха какво да очакват.
— Видяяях! — изпищя току-що събуденият танцьор. — Аз видяяях!
Той се противопоставяше на тегленето на другите, като стрелкаше лудешкия си поглед вляво и вдясно, без да спре да вика:
— Където стои този град, ще има само пясък! Аз го видяяях!
От тълпата на зяпачите се надигна вълна на силен смях. Присъединиха се дори новопристигналите пилигрими.
Това се оказа прекалено много за Проповедника. Той вдигна ръцете си и извика силно с глас, който несъмнено бе давал заповеди на ездачи на червеи:
— Тишина!
Цялата тълпа на площада млъкна при този боен вик.
Проповедникът насочи тънката си ръка към танцьорите, с направо плашещата прилика със слепец, който всъщност вижда, и продължи:
— Не чувате ли този човек? Богохулници и идолопоклонници! Всички до един! Култът към Муад’Диб не е самият Муад’Диб. Той го отхвърля с презрение така, както презира и вас! Пясък щял да покрие това място. Вас ще покрие пясъкът.
Сетне постави ръка на рамото на своя млад водач и нареди:
— Отведи ме оттук.
Може би Проповедникът нарочно бе подбрал думите: Той го отхвърля с презрение така, както презира и вас! Може би това бе тонът на неговия глас, по-различен от този на обикновените хора, чиято звучност със сигурност е била подготвена по каноните на „Бин Джезърит“ за да командва със съвсем прости за несвикналото ухо нюанси на едва доловима модулация. Може би това бе и резултат от присъщата загадъчност на мястото, където Муад’Диб бе живял, разхождал се и управлявал. Някой изненада в гръб оттеглящия се Проповедник с въпрос, който трепереше от религиозно страхопочитание:
— Дали Муад’Диб не се е върнал при нас?
Проповедникът спря, бръкна в кесията си под бурката и извади оттам предмет, разпознат само от близкостоящите. Това бе мумифицирана в пустинята човешка ръка, една от разпространените на тази планета шеги с тленността, които понякога случайно се намираха из пясъците, а на тях обикновено се гледаше като на послания от страна на Шай-хулуд. Ръката явно е била изсушена с плътно стиснат юмрук, в края на който се виждаше бяла кост, набраздена дълбоко от струите на пясъчните бури.
— Ето ръката на Бога и тя е всичко, което нося! — викна Проповедникът. — Говоря от името на Ръката на Бога. Аз съм Проповедник.
Някои разбраха от думите му, че това е ръката на Муад’Диб, докато вниманието на други бе привлечено от повелителното присъствие и страшния глас. По този начин Аракис научи неговото име, ала това не бе последният път, когато то беше чуто.
„Драги ми Георад, обичайно се казва, че опитът, придобит от преживяното с мелинджа, допринася за възпитаването на висша добродетел. Може би е вярно. Все пак в мен остават дълбоки съмнения, че всяко ползване на мелинджа неизменно води до добродетелност. Струва ми се, че някои личности са опорочили използването му с явно пренебрежение към Бога. Съгласно писанията на екуменона5, те са обезобразили душата. Те само отгребват от повърхността на мелинджа и вярват, че с това ще заслужат Божията милост и благодат. Те се глумят със своите приятели, причинявайки твърде големи щети на набожността; те изопачават значението на обилния дар със зла умисъл и несъмнено водят до осакатяване, което превишава възстановителната способност на човека. В интерес на истината и доколкото това засяга добродетелта, свързана с подправката, непорочният и чист човек, изпълнен с истинско целомъдрие, е длъжен да търси покритие между своите дела и думи. Когато действията ти се вписват в система от пагубни последствия, трябва да бъдеш преценяван и съден въз основа на тези последствия, а не на базата на собствените ти обяснения. Именно по този начин следва да бъде разглеждан и случаят с Муад’Диб.“