„Чувам вятъра, задухал през пустинята, и виждам луните в една зимна нощ, издигащи се като големи кораби в безвъздушното пространство. Пред тях давам обет: ще бъда непоколебим и ще превърна управлението в изкуство; ще претегля завещаното ми минало и ще стана съвършен склад на спомените си; ще се прочуя повече с доброта, отколкото със своите познания. Лицето ми ще осветява коридорите на времето, докато съществуват хора.“
Още съвсем млада, Алая Атреидска бе посвещавала часове от времето си на транса на прана-бинду в опити да подсили собствената си скрита същност срещу яростната атака на всички останали. Тя знаеше откъде идва проблемът — мелинджът бе неизбежен в обкръжението на сийча.
Подправката изобилстваше навсякъде: в храната, водата, въздуха и дори в тъканта на завивките, в които плачеше през нощта. Много рано тя разбра за какво служи оргията в сийча, когато племето се опиваше с водата от смъртта на някой червей. По време на оргията участниците освобождаваха струпалите напрежения в собствената си генетична памет, като отхвърляха съпътстващите ги спомени.
За нея обаче нямаше никакво освобождаване, никакво отхвърляне. Тя бе стигнала до пълното осъзнаване дълго преди да се роди. С него дойде и катастрофалният прелом, предизвикан от заобикалящата я действителност — заключена в утробата на майка си, без да може да се отклони от онази напрегната и неизбежна връзка с всички свои предшественици, със самоличността на преминалите след смъртта си в лейди Джесика при единението на подправката и тау(*). Още преди да се роди, Алая вече притежаваше всяко зрънце познание, нужно на една света майка от „Бин Джезърит“; много, много повече в сравнение с всички останали. В това познание бе заложено и приемането на една ужасяваща реалност — абоминацията. Цялата маса на вече познатото отслабваше нейните сили. Предроденото не беше успяло да избяга. Въпреки всичко Алая бе воювала с най-изявените в злината си свои предходници; известно време се радваше на пировата победа, заела детството й. Бе постигнала осъзнаването на самата себе си като личност, но това не беше я избавило от неочакваните появи на онези, които посредством нея изживяваха своите върнати назад животи.
Някога и с мен ще бъде същото — каза си тя. Мисълта направо я смрази. Винаги досега бе принудена да продължава напред криешком и да лицемери през своя живот на дете, излязло от собствените й слабини, досаждащо непрестанно в стремежа си да улови с помощта на своето съзнание нещо, което да притури към получения вече опит.
Страхът вилнееше в нейното детство. Задържа се упорито и в пубертета. Тя сама се бе сражавала с него. Кой би могъл да разбере каква помощ й е необходима? В никакъв случай не и нейната майка, която не бе успяла да се откъсне достатъчно далеч от присъдата на „Бин Джезърит“: предроденото е Абоминация.
Дойде и нощта, когато нейният брат излезе сам в пустинята, за да потърси смъртта, предоставяйки се на Шай-хулуд, което се очакваше от всеки ослепял свободен. Само след около месец Алая се омъжи за Дънкан Айдахо, учителя по фехтовка на Пол, който бе изтръгнат от ръцете на смъртта като ментат благодарение на уменията на тлейлаксианците. Майка й с бягство се завърна на Каладън. А близнаците на Пол бяха законно поверени на Алая. Освен това тя оглавяваше регентството. Товарът на отговорностите бе пропъдил старите страхове и тя предостави почти без остатък себе си на живеещите в нея, като искаше от тях съвети и се отдаваше на транса от подправката в търсене на определящи пътя й видения.
Кризата дойде един ден, подобен на много други, през пролетния месец лааб; случи се в ясно утро, в централната кула на крепостта на Муад’Диб, когато от полюса вееше студен вятър. Алая още носеше жълтия цвят на траура, олицетворяващ немощното слънце. През изтеклите няколко седмици тя все по-упорито се противопоставяше на вътрешния глас на своята майка, която се подиграваше с приготовленията за превръщане на Храма в средище на наближаващите Свети Дни.
Тягостното усещане за присъствието на Джесика непрестанно отслабваше, докато най-сетне се превърна в лишено от лик настояване, че за Алая би било по-добре да се занимава със законодателството на атреидите. Нови животи започнаха да искат настойчиво своето време за поява. Алая долови, че е отворила бездънна яма, от която заизлизаха лица, подобни на ято ненаситни скакалци, докато най-сетне успя да съсредоточи вниманието си върху едно от тях, твърде много приличащо на звяр — стария барон Харконен. В страхотен изблик на гняв изкрещя пронизително към всички в себе си, с което спечели временно затишие.