Цялата нощ я преследва мургавото му издължено лице.
Опита всички похвати срещу натрапчивия образ, като цитираше Бу Джи от книгата на свободните за Креос:
„Нищо не се случва! Нищо не се случва!“
Но Пеймон не се отдели от нея през цялата изнурителна нощ, чак до зашеметяващия нов ден, когато тя зърна същото лице, присъединило се към останалите, отразени в разноцветните като скъпоценни камъни капки на росата.
Една пазачка от свитата я повика за закуска от вратата под покрива, разположена зад нисък жив плет от мимози. Алая въздъхна. Малка бе възможността за избор между преизподните: цялата ужасна глъчка в нейното съзнание и врявата на прислужниците — гласове, безполезни до един, но упорити в своите искания и подобни на шума в пясъчен часовник.
Без да обръща внимание на стражата, Алая се загледа през градината на покрива към Защитната стена. Една бахада бе оставила там широк отвор, приличащ на изтъркано ветрило над част от нейното царство. Пясъчната делта привличаше погледа със своя контур, очертан от утринното слънце. Хрумна й, че някой непосветен би приел огромното ветрило като доказателство за някогашно речно течение; въпреки че то не бе нищо повече от мястото, където нейният брат бе разбил Защитната стена с мощта на ядрения арсенал на атреидите, за да отвори широк друм за пясъчните червеи от пустинята, повели войските на свободните към тяхната изумителна победа над падишах-императора Шедъм V. Сега широк канат(*) носеше вода откъм далечната страна на Защитната стена, за да спира набезите на пясъчните червеи. Те не можеха да преминават през открити водни пространства — водата ги отравяше.
Да имах такава преграда и в собствения си разсъдък — помисли тя.
Мисълта подсили зашеметяващото я усещане за откъсване от действителността.
Пясъчни червеи! Пясъчни червеи!
В паметта й се появи поредица от изображения на червеи: могъщият Шай-хулуд, създател на света на свободните, смъртоносният звяр от дълбините на пустинята, който отделяше безценната подправка. Колко необикновен бе този пясъчен червей, израсъл от жилавото, със сплесната форма месо на пясъчните твари. Те също приличаха на отрупаното множество в нейното съзнание.
Пясъчните твари, притиснати плътно към скалната маса на планетата, представляваха живи водоеми; те задържаха водата, така че да остане жив роденият от тях ужасен хищник. Алая долови аналогията — някои от другите в нейното съзнание притежаваха опасни сили, които биха могли да я унищожат.
Пазачката отново я повика за закуска с ясно доловима нотка на нетърпение.
Алая се обърна и с гневен жест я отпрати. Служителката се подчини, но вратата на покрива изтрещя.
Този трясък сякаш върна Алая към всичко, което се бе опитала да отхвърли от себе си. Другите животи се надигаха като страховита вълна. Всеки от тях сякаш притискаше нейните центрове за вътрешно виждане и образуваше същински облак от лица. Кожата на някои от лицата бе покрита с петна от краста, други бяха загрубели и с черни като сажди сенки, устните на трети приличаха на бонбони срещу екзема. Натискът на този рояк я заля със силата на течение, което трябваше да я понесе, за да може тя да се гмурне и изплува от него.
— Не — пошепна Алая. — Не… Не искам.
Насмалко не се строполи на пътеката; задържа я една пейка близко до нея, която пое отпадналото й тяло. Опита се да седне, но не успя, така че просто се отпусна върху студения металопласт, без да спре да шепне своя отказ. Огромната вълна продължаваше да се надига в душата й.
Чувстваше опасността и от най-незначителната проява на внимание, но въпреки това се опитваше да долови всяко отделно възклицание на затворените в нея усти, вдигащи ужасна врява. Какофонията на гласовете им молеше за отзивчивост: „Мен! Мен! Не, мен!“ Но тя много добре знаеше, че ако само веднъж обърне някому внимание, ще бъде напълно изгубена. Ако отдели едно лице от множеството и последва повика, идващ от него, все едно че се предаваше на същата егоцентрична сила, с която споделяше собствения си живот.
Причината е в твоето прозрение — пошепна някакъв глас.
Тя покри ушите си с ръце, докато мислеше; Аз не съм прорицателка! Трансът не ми действа!
Но гласът упорстваше:
Щеше да подейства, ако сама бе му помогнала.
— Не… Не… — продължи да шепне тя.
И други гласове се промъкнаха в нейното съзнание. Аз, Агамемнон, също твой предшественик, искам време за разговор!