— Не… Не…
Тя все по-силно притискаше с ръце ушите си докато не усети болка. Някакъв налудничав кикот попита в главата й: Какво стана с Овидий? Глупак. Той е също като Джон Бартлет.
Имената не й говореха нищо при сериозната опасност, в която бе изпаднала. Искаше й се да изпищи веднъж срещу всички тях и да повтори писъка си срещу останалите гласове, но не успя да издаде нито звук.
Жената от стражата, пратена повторно на покрива от старшите по служба, надникна от вратата зад мимозите, видя Алая на пейката и каза на друга до нея:
— Аа, почива си. Нали видя, че не спа добре миналата нощ. Хубаво е да вземе заха, утринната почивка.
Алая не чу своята телохранителка. Съзнанието й бе заето с кресливо пеене:
Ние сме старци, весели чудаци! Ура!
Гласовете отекваха в черепната й кутия.
Полудявам — помисли тя. — Губя разума си.
Краката й помръднаха немощно. Чувстваше, че ако може да заповяда на тялото си да побегне, би се спасила. Трябваше да се измъкне, за да не позволи на вътрешната вълна да я завлече в мълчанието, където душата й щеше да бъде отровена завинаги. Но тялото не й се подчиняваше. Най-могъщите сили на империята щяха да изпълнят всяка нейна прищявка, ала със собственото й тяло нещата стояха по друг начин.
Един глас отвътре се изкиска и продължи: Детето ми, погледнато от една страна, всяко съзидателно произшествие представлява катастрофа. Басовият глас протътна в ушите й, след това отново изхихика, сякаш искаше да иронизира собствената си надутост:
Аз ще ти помогна, мило дете, но и ти трябва да сториш същото за мен.
На фона на надигащата се зад басовия глас врява, Алая продума с тракащи зъби:
— Кой… Кой…
Пред нея се появи някакво ново лице. То бе усмихнато и толкова пълно, сякаш бебешко, ако не се броеше жадното нетърпение в очите. Тя направи опит да се отдръпне, но успя само да обхване с вътрешния си поглед едно тяло, прикрепено към лицето. Тялото бе противно на вид с извънмерната си дебелина и облечено с роба, от малките издутини на която се разбираше, че за тлъстината е била нужна опората на преносими суспенсори(*).
— Ето ме — избоботи басовият глас, — дядо ти по майчина линия. Ти ме знаеш. Аз бях барон Владимир Харконен.
— Но ти… Ти си мъртъв! — едва изрече тя.
— Разбира се, мила моя! Повечето от нас, които са в теб, сме мъртви. Но никой от останалите не иска реално да ти помогне. Не те разбират.
— Махни се — помоли Алая. — Искам да се махнеш.
— Но ти имаш нужда от помощ, внучке — започна да спори гласът на барона.
Господи, как изглежда, помисли тя, докато наблюдаваше образа му на екрана зад затворените си очи.
— Искам да ти помогна — с подмамващо ласкателство продължи баронът. — Другите в теб с всички сили се стремят да поемат пълен контрол над съзнанието ти. Всеки от тях е готов да неутрализира твоята сила. Докато аз… Аз искам едно мъничко местенце само за мен.
Отново другите животи в нея вдигнаха познатата глъчка. Вълната пак заплашваше да я погълне, когато гласът на майка й изпищя пронизително. Алая помисли: Тя не е мъртва.
— Млъкнете! — разпореди се баронът.
Алая долови как собствените й желания подсилват действието на тази заповед, правейки така, че тя да отзвъни през цялото й съзнание.
Почувства като приятно хладен душ настъпилата в нея моментна тишина, сред която долови постепенно забавящите се удари на собственото си сърце.
Увещаващият глас на барона отново нахълта без покана:
— Виждаш ли? Заедно сме непобедими. Помогнеш ли ми, и аз ще ти помогна.
— Всъщност… Какво искаш? — тихо попита тя.
Замислен и тъжен израз се настани върху тлъстото лице, останало на екрана на нейните затворени очи, преди то да проговори:
— Е-е, мила моя внучке, искам няколко съвсем малки удоволствия. Позволявай ми от време на време контакт с твоите сетива. Никой друг няма да узнае. Остави ме да усетя част от твоите преживявания, когато те прегръщат ръцете на твоя любовник, например. Не е ли нищожно това, което искам?
— Д-да.
— Добре, хубаво — засмя се ликуващо баронът. — Като отплата, мила ми внучке, мога да ти помогна с много неща. — Мога да ти давам съвети и да те подкрепям. Ще останеш недосегаема както отвън, така и отвътре. Ще преодоляваш всяка съпротива. Историята ще замлъкне за твоя брат и ще цени високо само тебе. Бъдещето ще бъде твое.
— Значи… Няма да позволиш на другите да вземат връх?
— Те не могат да застанат срещу нас двамата! Поотделно сме уязвими, но щом сме заедно, заповедите даваме ние. Ще ти покажа. Слушай! Баронът млъкна и се оттегли едновременно със своя образ и осезаемото си вътрешно присъствие. След него не нахълта нито един спомен, лице или глас на другите животи в нея.