Алая си позволи несигурна въздишка.
Но заедно с въздишката се появи нова мисъл. Тя силом овладя съзнанието й, сякаш бе нейна, макар да се долавяха и други тихи гласове.
Старият барон е олицетворение на злото. Той уби баща ти. Насмалко не уби теб и Пол. Опита, но не успя.
Тя отново чу басовия глас на барона, но сега лицето му така и не се появи.
— Наистина, щях да те убия. Нима не бе застанала на пътя ми? Но онзи спор свърши. Сега ти си новата истина.
Алая се улови как кима, грапавата повърхност на пейката леко ожули бузата й.
Думите му бяха правдиви. Логиката в тях бе подсилена от едно познато бин-джезъритско наставление: „Целта на спора е да се промени естеството на истината.“
Да… От „Бин Джезърит“ биха го казали точно с тези думи.
— Абсолютно вярно! — рече баронът. — Аз съм мъртъв, а ти си жива. Моята форма на съществуване е прекалено деликатна. Аз съм само памет на собствената си личност, намираща се в теб. И изпълнявам твоите заповеди. Искам тъй малко срещу мъдрите съвети, които съм длъжен да ти давам.
— Какво ще ме посъветваш да направя сега? — попита тя, надявайки се да го провери.
— Безпокоиш се за снощната си присъда — отвърна той. — Не си сигурна дали думите на Пеймон са ти докладвани вярно. Може би Джавид е видял в него заплаха за облеченото си в твоето доверие място. Нима не това е обзелото те съмнение?
— Д-да.
— А то почива на внимателно наблюдение, нали? Джавид се отнася с нарастваща интимност към личността ти. Дори Дънкан го е забелязал, така ли е?
— Знаеш, че е така.
— Тогава всичко е наред. Направи от Джавид свой любовник и…
Не!
— Дънкан ли те безпокои? Но твоят съпруг е ментат-загадка. Той не може да бъде повлиян или наранен от работата на плътта. Не си ли долавяла понякога колко далече се намира от теб?
— Но, но той…
— Като ментат Дънкан веднага би разбрал, стига това да го интересува, какво правиш, за да унищожиш Джавид.
— Да унищожа…
— Без съмнение! Могат да се ползват и опасни средства, но те следва да бъдат изоставяни, когато стават прекалено опасни.
— Тогава… Защо… Искам да кажа…
— Ех, скъпоценно мое тъпаче! Заради стойността, която е скрита в урока.
— Не разбирам.
— Ценностите, мило ми внуче, зависят от начина, по който се приемат след техния успех. Послушанието на Джавид трябва да бъде безусловно, той да приеме абсолютната ти власт, а неговото…
— Нравственият извод от този урок се губи…
— Не бъди глупава, малкото ми дете! Нравствеността винаги ще търси опората на практическото приложение. Дай кесаревото кесарю и… цялата глупотевина по-нататък. Победата е безсмислена, ако не е отражение на най-съкровените ти чувства. Не е ли вярно, че се възхищаваш на мъжествеността на Джавид?
Алая преглътна, изпълнена с ненавист към признанието, което бе принудена да направи, незащитена в голотата си от погледа на вътрешния наблюдател.
— Д-да.
— Много добре! — отекнаха с приветливо доволство думите на барона в главата й и той продължи:
— Вече започваме да се разбираме. Когато го видиш напълно безпомощен или чисто и просто — в леглото си, убеден, че ти си неговата пленница, ще го попиташ за Пеймон. Направи го сякаш на шега — и двамата трябва силно да се смеете. А когато той признае измамата, забий своя кристален нож между ребрата му. Ох, бликналата кръв може така да засили твоето удо…
— Не — пошепна тя с изсъхнали от ужас устни. — Не… Не…
— Тогава аз ще го направя вместо теб — настоя баронът. — Трябва да бъде сторено и ти си съгласна. Ако условията не са съвсем както трябва, аз ще пристъпя към временно овладяване на…
— В никакъв случай!
— Внучке, страхът ти е напълно излишен. Моята власт над сетивата ти може да бъде само временна и ти го знаеш. Хората, за жалост, веднага ще заподозрат присъствието ми. А ти знаеш и какъв е законът на свободните за всички обладани от чужда сила. Начаса ще те очистят. Да, дори теб, Алая. Разбираш, че не искам да ти се случи именно това. Ще се заема с Джавид вместо теб. А когато всичко свърши, ще се оттегля. Ти имаш нужда само от…
— Това ли е твоя добър съвет?
— Той те избавя от едно опасно средство за постигането на целта. Освен това, детето ми, установява чисто работни отношения между нас; тези отношения могат добре да те научат какви да бъдат твоите преценки и присъди, когато…
— Да ме научат ли?
— Естествено!
Алая покри очите си с длани и се опита да събере своите мисли, без да забравя, че всяка от тях ще бъде позната и на присъствието в нея. Нещо повече — тази мисъл трябваше да извира от същото присъствие, макар и смятана за нейна собствена.