— Баща ти не се завръща. Значи трябва да заминеш, и то час по-скоро. Така би желал той.
— Да заминем? — възкликнал Турин. — Че къде ще отидем? Отвъд Планините ли?
— Да — отвърнала Морвен, — на юг, отвъд Планините. На юг — само там още може да има надежда. Ала не казах ние, сине мой. Ти трябва да заминеш, а аз да остана.
— Не мога да тръгна сам! — възразил Турин. — Няма да те изоставя. Защо да не заминем заедно?
— Аз не мога — рекла Морвен. — Но не ще тръгнеш сам. Ще пратя с теб Гетрон, а може би и Гритнир.
— Няма ли да пратиш Лабадал? — запитал Турин.
— Не, защото Садор е хром — отвърнала Морвен, — а пътят ще е тежък. Тъй като си мой син и настанаха мрачни дни, не ще те залъгвам: може да загинеш по този път. Зимата наближава. Ала останеш ли, чака те по-страшна, робска участ. Ако искаш подир години да бъдеш истински мъж, събери храброст и върши каквото ти казвам.
— Но тъй ще те изоставя само със Садор, слепия Рагнир и старите жени — рекъл Турин. — Не казваше ли баща ми, че аз съм наследник на Хадоровия род? Наследникът трябва да остане в Хадоровия дом, за да го защитава. Сега съжалявам, че не задържах онзи кинжал!
— Прав си, наследникът трябва да остане, ала не може — казала Морвен. — Вярвам, че някой ден ще се завърне. А сега бъди храбър! Стане ли по-зле, ще те последвам, стига да мога.
— Но как ще ме откриеш сред пущинака? — запитал Турин; изведнъж сърцето му не издържало и той заплакал открито.
— Ако се вайкаш, други твари ще те открият преди мен — отвърнала майка му. — Знам накъде отиваш, та ако стигнеш дотам и останеш, мога да те намеря. Защото те пращам при крал Тингол в Дориат. Нима предпочиташ да бъдеш роб, отколкото кралски гост?
— Не знам — отвърнал Турин. — Нямам представа що е роб.
— Отпращам те, за да не го научиш — рекла Морвен. После застанала пред момчето, дълго го гледала в очите, сякаш се мъчела да разгадае някаква тайна, и накрая добавила: — Трудно е, сине мой. И не само за теб. За мен е трудно в тежките дни да избера най-доброто. Ала върша онуй, което смятам за правилно; инак защо ще се разделям с най-скъпото, що ми остана?
Повече не разговаряли; смут и скръб изпълнили Туриновото сърце. На сутринта той отишъл при Садор, който цепел дърва за огрев, а дървата им били малко, понеже не смеели да излизат из гората; старецът тъкмо се подпирал на патерицата и гледал недовършения трон на Хурин, захвърлен в един ъгъл.
— Дойде и неговият ред — промълвил той, — защото в днешните дни трябва да мислим само за най-насъщното.
— Не бързай да го цепиш — рекъл Турин. — Може баща ми скоро да се завърне и тогава ще се зарадва да види какво си направил, додето го нямаше.
— Лъжовните надежди са по-опасни от страховете — отвърнал Садор — и няма да ни стоплят през зимата. — Той опипал дърворезбата по трона и въздъхнал. — Само съм си прахосвал времето, макар че ми беше приятно. Но всяко нещо е недълготрайно; и комай радостта от труда си остава единствено важна. А сега по-добре да ти върна подаръка.
Турин протегнал ръка, ала веднага я отдръпнал.
— Подарък не се взима обратно — възразил той.
— Нали е мой, защо да не го дам комуто си искам? — запитал Садор.
— Дай го комуто искаш — отвърнал Турин, — само не и на мен. Ала защо ще го даваш?
— Нямам надежда да го използвам за достойни дела — рекъл Садор. — В идните дни не ще има друго за Лабадал, освен робски труд.
— Що е роб? — запитал Турин.
— Предишен човек, към когото се отнасят като към добитък — отговорил Садор. — Хранят го само за да живее, живее само за да работи, работи само поради страх от болка и смърт. А понякога тия грабители раздават болка и смърт просто за собствено удоволствие. Чувал съм, че избират най-бързоногите и ги преследват с псета из пущинака. Те са научили от орките много повече, отколкото ние от Прекрасния народ.
— Сега разбирам — продумал Турин.
— Тъжно е, че трябва да разбереш подобни неща в тъй ранна възраст — рекъл Садор; сетне видял странното изражение на Турин и запитал: — Какво разбираш?
— Защо ме отпраща майка ми — отговорил Турин и в очите му избили сълзи.
— А! — възкликнал Садор и тихичко си промълвил: — Ала защо тъй късно? — После се обърнал към Турин. — Чини ми се, че не е за сълзи тая новина. Ала знай, че не бива да говориш за майчините си планове нито на Лабадал, нито комуто и да било. В днешно време всички стени и огради имат уши — уши, що не растат на почтени глави.