Ала бидейки въплътен, Моргот се бои. Баща ми пише за него: „колкото повече растяло неговото лукавство и колкото повече зло разпращал чрез лъжи и гнусни твари, толкова повече се пилеела мощта му и го обвързвала към земята, та вече ни можел, ни искал да напусне мрачната си крепост“. Затова, когато препуска сам към Ангбанд да призове Моргот на двубой, Върховният крал на Нолдорите Финголфин се провиква пред портата: „Излез, владетелю на страхливци, да се биеш със собствената си десница! Обитател на мрачни бърлоги, майстор на скверни примки, лъжец и потайник, враг на Боговете и елфите, ела! Желая да видя мерзкото ти лице“. Тогаз (казват) Моргот излязъл. Понеже не можел да отхвърли подобно предизвикателство пред лицето на своите пълководци. Сражава се с огромния чук Гронд, който при всеки удар издълбава бездънна яма, и накрая поваля Финголфин на земята; но преди да загине, Финголфин разсича грамадния крак на Моргот „и потоци черна, димяща кръв бликнали, та запълнили ямите, що бил издълбал Гронд. А Моргот от онзи ден останал завинаги хром с единия крак“. По същия начин, когато под облика на вълк и прилеп Берен и Лутиен се добират до най-дълбоката зала в Ангбанд, където седи Моргот, Лутиен хвърля над него магия и „изведнъж той рухнал като планинска лавина и с тътен се сгромолясал от трона на пода на пъклената си зала. Желязната корона с трясък се търкулнала от главата му“.
Проклятието на подобно създание, способно да твърди, че „сянката на замислите ми обгръща Арда (Земята) и бавно, но сигурно преклонява всичко в нея към моите цели“ не е като прокобите или проклятията на същества с далеч по-малка мощ. Моргот не „призовава“ злини или бедствия върху Хурин и неговите деца, не се обръща към по-висша сила с молба да стори това; защото той, „Повелител на съдбините на Арда“, както се назовава сам пред Хурин, възнамерява да стовари погибел върху противника чрез силата на собствената си титанична воля. Тъй той „предначертава“ бъдещето на ония, които мрази, и тъй казва на Хурин: „над всички, които обичаш, мисълта ми ще тегне като съдбовен облак, додето рухнат в мрак и погибел“.
Мъчението, което измисля за Хурин, е „да вижда с Морготовия взор“. Баща ми обяснява какво означава това: ако човек бъде принуден да надникне в Морготовото око, ще „види“ (или ще получи в ума си от ума на Моргот) неустоимо правдоподобен образ на събитията, изопачен чрез бездънното Морготово лукавство; а ако изобщо някой би могъл да устои пред повелята на Моргот, то това не е Хурин. Отчасти причината (казва баща ми) е, че неговата обич към близките му и отчаяната му тревога за тях го изпълват с копнеж да узнае всичко възможно, независимо какъв е източникът; от друга страна, виновна е гордостта му, вярата, че е надделял в спора с Моргот и ще може да го победи с поглед, или поне ще запази достатъчно здрав разум, за да различи истина от измама.
През целия живот на Турин след заминаването му от Дор-ломин и през целия живот на сестра му Ниенор, която никога не е виждала своя баща, такава е участта на Хурин, прикован неподвижно върху каменен трон над Тангородрим — да пие все по-горчивата чаша на страданията, вдъхновени от неговия мъчител.
В разказа за Турин, който сам си избира името Турамбар, тоест „Повелител на съдбата“, проклятието на Моргот се явява като мощ, пусната да твори зло, дирейки своите жертви; затова според преданието самият низвергнат Валар се бои, че Турин „ще се сдобие с такава мощ, та хвърлената над него прокоба да се обезсмисли и той да избегне предначертаната му участ“. А след това в Нарготронд Турин укрива истинското си име и се гневи, когато Гвиндор го разкрива: „сега си ми сторил зло, приятелю, като назова истинското ми име и тъй призова злата съдба, от която желаех да се укрия“. Именно Гвиндор е разказал на Турин за слуха, чут по време на пленничеството му в Ангбанд, че Моргот е хвърлил проклятие върху Хурин и целия негов род. Но сега отговаря на разгневения Турин: „Не в името е съдбата, а в самия теб“.
Тази сложна идея е тъй съществена за целия разказ, че баща ми дори предлага алтернативно заглавие: „Нарн е’Рах Моргот“, тоест „Разказ за Прокобата на Моргот“. А възгледите му по въпроса личат ясно в думите: „Тъй свършва историята за Турин клети, най-злото от всички деяния на Моргот сред людете в древния свят“.