Смаяно го погледнала Ниниел и рекла:
— Нима не предложи да ме отведеш при него? Или си искал да ме измамиш? Черния меч бе мой любим и съпруг, тръгнала съм само за да го диря. А ти какво си мислеше? Прави сега каквото желаеш, ала аз трябва да бързам.
И докато Брандир стоял замаян, тя побягнала от него; а той се провикнал след нея:
— Чакай, Ниниел! Не тръгвай сама! Не знаеш какво ще завариш. Идвам с теб!
Ала тя не го чувала и тичала тъй, сякаш изстиналата й допреди малко кръв изведнъж се била разгоряла; и макар че бързал след нея, доколкото можел, Брандир скоро я изгубил от поглед. Тогава той проклел недъга си, но не пожелал да се върне.
Наближавало пълнолуние, а бялата луна се издигала високо в небето и когато Ниниел слязла по склона към речната долина, сторило й се, че си я спомня, и това я изпълнило със страх. Защото била излязла край Теиглинските бродове и пред нея се извисявала могилата Хауд-ен-Елет, окъпана в лунен светлик, с черна сянка отметната настрани; и от тази могила лъхал ужас.
С писък свърнала Ниниел настрани и побягнала на юг покрай реката, захвърляйки тичешком плаща си, сякаш отхвърляла мрака, полепнал по нея; а отдолу била облечена в бяло и трепетно искряла под лунните лъчи между дърветата. Тъй я зърнал Брандир от хълма, та се втурнал да й пресече пътя и случайно открил тясната пътека, по която бил минал Турамбар; отбил се по нея, слязъл стръмно на юг към реката и най-сетне взел да догонва Ниниел. Ала макар да викал, тя не обръщала внимание или не чувала и скоро пак изчезнала далече напред; и тъй наближили гората край Кабед-ен-Арас, където умирал Глаурунг.
На юг луната сияела сред безоблачното небе с бистра, студена светлина. Наближавайки опустошеното от Глаурунг място, Ниниел го зърнала как лежи там и търбухът му се сивее под лунните лъчи; ала до него лежал и човек. Тогава забравила за страха, втурнала се сред тлеещите отломки и тъй стигнала до Турамбар. Той бил паднал на една страна върху меча си, а лицето му било мъртвешки бледо в неясната светлина. Тогава Ниниел се проснала с ридания върху него и го целунала; сторило й се, че долавя слаб дъх, но решила, че туй е заблуда или измамна надежда, защото бил студен и нито помръдвал, нито й отговарял. И докато го галела, открила, че ръката му е почерняла като от изгаряне; измила я тогава със сълзи и превързала раната с парче от дрехата си. Ала понеже той още не помръдвал от нейния допир, пак го целунала и се провикнала:
— Турамбар, Турамбар, върни се! Чуй ме! Събуди се! Аз съм Ниниел. Драконът е мъртъв, мъртъв и само аз стоя тук край теб.
Но той не отговарял.
Дочул плача й Брандир, защото също бил стигнал до опустошеното място; но тъкмо се канел да пристъпи към Ниниел, когато изведнъж спрял и застинал. Защото при вика на Ниниел драконът се размърдал за сетен път, отворил очи и луната проблеснала в тях, когато проговорил задъхано:
— Здравей, Ниенор, дъще Хуринова. Ето че пак се срещаме преди края. Радост ти нося — най-сетне намери брат си. И сега ще го опознаеш: убиец в нощния мрак, коварен към враговете, неверен към приятелите и проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов! Ала най-грозното от всичките му дела вече усещаш в утробата си.
Тогава Ниенор останала като зашеметена, а Глаурунг издъхнал; и с гибелта му пелената на злата магия паднала от нея, та изведнъж зърнала ясно целия си живот ден подир ден, а не забравила и какво се било случило, откакто лежала върху Хауд-ен-Елет. Цялата се разтресла от ужас и омерзение. А Брандир, който чул всичко, загубил сили и се подпрял на едно дърво.
Внезапно Ниенор скочила на нозе, спряла се за миг, бледа като призрак под луната, свела взор към Турин и се провикнала:
— Сбогом, о, дважди любими! А Турин Турамбар турун амбартанен: повелител на съдбата от съдба повален! Блазе ти, че си мъртъв!
А сетне, обезумяла от скръб и непоносим ужас, диво побягнала от онова място; а Брандир закуцукал след нея, крещейки:
— Чакай! Чакай, Ниниел!
За миг тя се спряла, погледнала назад с изцъклени очи и се провикнала:
— Да чакам ли? Да чакам? Все това ме съветваш. Да бях те послушала! Ала вече е твърде късно. Не ще чакам вече на тая земя.
И пак се втурнала пред него.
Бързо стигнала до Кабед-ен-Арас, спряла там, вгледала се в клокочещата вода и извикала:
— Вода, вода! Приеми сега Ниниел Ниенор, дъщеря Хуринова; Просълзено Ридание, дъщеря на Морвен! Приеми ме, та да замина надолу към Морето!
С тия слова се хвърлила отвъд ръба — бял проблясък, погълнат от черната бездна; вик, заглъхнал сред грохота на реката.