Хурин обаче не гледал камъка, защото знаел какво е изсечено на него; а очите му били забелязали, че не е сам. В сянката на камъка била коленичила прегърбена фигура. Приличала на бездомна старица, сломена от възрастта и тъй изнурена, че не обръщала внимание на неговото идване; но все още личало, че дрипите й някога са били скъпи одежди. И докато Хурин стоял безмълвен, тя отметнала парцаливата си качулка и бавно вдигнала лице, изпито и обезумяло като муцуна на дълго преследван вълк. Стара била и побеляла, с изтънял нос и строшени зъби, и с костелива ръка дърпала плаща върху гърдите си. Ала изведнъж отправила взор към него и тогава Хурин я познал; защото макар очите й сега да били безумни и пълни със страх, още блестяла в тях оная искра, която някога й донесла името Еледвен — най-гордата и най-прекрасната от всички простосмъртни жени на древните времена.
— Еледвен! Еледвен! — провикнал се Хурин, а тя се изправила, залитнала напред и той я подхванал в прегръдките си.
— Най-сетне идваш — промълвила тя. — Твърде дълго те чаках.
— Мрачен бе пътят — отвърнал той. — Идвам, когато мога.
— Ала вече е късно — рекла тя. — Твърде късно. Няма ги вече.
— Знам — казал той. — Но ти още си тук.
Ала Морвен възразила:
— Не задълго. Вече догарям. Ще си отида със слънцето. Няма ги вече. — И тя се вкопчила в плаща му. — Малко време остава, затуй ми кажи, ако знаеш! Как го е намерила?
Ала Хурин не отговорил, само седнал до камъка с Морвен в прегръдките си; и повече не изрекли ни дума; а когато слънцето залязло, Морвен въздъхнала, стиснала здраво ръката му и се отпуснала неподвижно; и Хурин разбрал, че е мъртва.
Родословие
Приложение
(1)
Развоят на великите легенди
Тези взаимосвързани, но независими предания отдавна изпъкват в дългата и сложна история на Валари, елфи и люде във Валинор и Големите земи; и през годините след като изоставил недовършени „Изгубените легенди“, баща ми обърнал гръб на прозата и започнал работа върху дълга поема със заглавие „Турин, син Хуринов и Глорунд Драконът“, по-късно превърната в преработен вариант на „Децата на Хурин“. Това станало в началото на 20-те години, когато бил назначен в Университета в Лийдс. За тази поема използвал староанглийската алитеративна стъпка (стихотворната форма на „Беовулф“ и други англосаксонски поетични творби), налагайки върху съвременния английски строгите форми на ударените срички и „началната рима“, спазвани от древните поети — умение, в което постигнал изключително майсторство под най-различни форми, от драматичния диалог в „Завръщането на Беортнот“ до елегията за хората, паднали в битката на Пеленорските поля. Алитеративната поема „Децата на Хурин“ е най-дългата му творба в тази стъпка, надхвърляйки две хиляди стиха; и все пак той я замислял в тъй щедри мащаби, че въпреки дължината й стигнал в повествованието само до нападението на дракона срещу Нарготронд, а сетне я изоставил. Като знаем още колко събития от „Изгубените легенди“ е трябвало да опише, няма съмнение, че в този мащаб биха били потребни още много хиляди стихове; а един втори вариант, прекъсващ в по-ранен момент от разказа, е почти двойно по-дълъг от първия вариант до същата точка.
В тази част от легендата за Децата на Хурин, която баща ми успял да изложи в своята алитеративна поема, старата история от „Книга на изгубените легенди“ е съществено разширена и задълбочена. Най-забележима е появата на великия подземен град-крепост Нарготронд и обширните земи на владенията му (централен елемент не само в легендата за Турин и Ниенор, но и в историята на Древните дни на Средната земя), с описание на земеделските земи на елфите от Нарготронд, което ни дава пряката възможност да зърнем „мирните умения“ на древния свят — а такива мигове са редки и оскъдни. Идвайки на юг покрай река Нарог, Турин и неговият спътник (в настоящата книга това е Гвиндор) открили земите около входа на Нарготронд привидно опустели: