Децата на Хурин

И тъй двамата пътешественици стигнали до портите на Нарготронд в клисурата на Нарог:

над водите врящи// с вихрени въртопи
въсели се стръмни// върхове скалисти;
и зад ред дървета// длъгнеста тераса
със стълбички стръмни,// сечени в скалата,
ширели се широм// там насред наклона.
Порти полумрачни,// сводести и строги
зеели зловещо;// дънери дебели
горди ги градели;// и грамадни панти
водели въртежа// на врати високи
в камъните крепки// дълбоко вкопани.

Заловени от елфите, двамата били въведени през портите, които се затворили зад тях:

Стържене и скрипот// слели се, а сетне
грохнал гръм гръмовен;// с тътен титатничен
портите пределни// пътя пак прикрили,
а кънтеж прокобен// в пусти коридори
сурнал се и стихнал// в сводовете скрити;
секнал там светликът.// После ги повели
по сумрачни стълби,// стелещи се в стръмно;
слизали със стража// стъпка подир стъпка
чак дорде съзрели// слабо да светлеят
факли сред сумрака;// стъпки ускорили
и дочули глухи// гласове да гъгнат.
Сводът извисил се// в сенките и скоро
зад завой внезапен// зърнали с почуда
сбор смълчан и стихнал// на стотици сенки
в полумрак просторен// под потони пищни
мълком да ги чака.

Но текстът от „Децата на Хурин“, приведен в настоящата книга, ни казва само толкова:

А после станали, обърнали гръб на Ейтел Иврин и тръгнали на юг покрай бреговете на Нарог, докато били заловени от група елфи-разузнавачи и отведени като пленници в потайната крепост.

Тъй пристигнал Турин в Нарготронд.

Как се е стигнало до това? По-надолу ще се опитам да отговоря на този въпрос.

Изглежда съвсем сигурно, че всичко, което баща ми е написал в своята алитеративна поема за Турин, е сътворено в Лийдс, и че я е изоставил в края на 1924 или началото на 1925 година; ала защо го е сторил ще си остане неизвестно. Не е тайна обаче към какво се е насочил после — през лятото на 1925 година той подхванал нова поема в съвсем различна стъпка, осмосрични римувани куплети със заглавие Балада за Леитиан или „Освобождение от робството“. Така пристъпил към друга от легендите, която (както вече споменах) оформи много по-късно, през 1951 година, също тъй цялостна, независима и все пак свързана с „общата история“; защото тема на Балада за Леитиан е легендата за Берен и Лутиен. Той работил над тази втора дълга поема шест години и отново я изоставил през септември 1931 г., след като бил написал над 4000 стиха. Също като алитеративната поема „Децата на Хурин“, която изместила и наследила, тази поема представлява съществен напредък в развоя на първоначалната „Изгубена легенда“ за Берен и Лутиен.

През 1926 година, докато била в пълен ход работата над Балада за Леитиан, той написал „Бележки за митологията“ специално за Р. У. Рейнолдс, който бил негов учител в бирмингамското училище „Крал Едуард“, за да обясни „основите на алитеративния вариант на легендата за Турин и дракона“. Този кратък ръкопис от двайсетина печатни страници е преднамерено написан като резюме в сегашно историческо време с лаконичен стил; и все пак той е отправната точка за следващите версии на „Силмарилион“ (макар това име все още да не присъства там). Но въпреки че в текста е изложена цялата митологична концепция, обектът на гордост явно е легендата за Турин — и наистина, пълното заглавие на ръкописа е „Бележки за митологията със специална отпратка към «Децата на Хурин»“, което издава и главната цел на неговото съставяне.

През 1930 г. дошъл ред на много по-съществена творба, Куента Нолдоринва („История на Нолдорите“ — защото историята на елфите Нолдори е централната тема в „Силмарилион“). Тя произхожда пряко от „Бележките“ и макар че силно разширил предишния текст и го представил в далеч по-завършен вид, баща ми все още виждал Куента като обобщаващ труд, резюме на далеч по-богати повествователни идеи, както ясно личи от подзаглавието, в което той изрично сочи, че това е „кратка история (на Нолдорите), извлечена от «Книга на изгубените легенди»“.

Не бива да се забравя, че по онова време Куента е представлявала (макар и като съвсем оголена структура) цялостния обхват на бащиния ми „въображаем свят“. Това не е историята на Първата епоха, в която се превърнала по-късно, защото все още нямало нито Втора, нито Трета епоха; нямало Нуменор, нямало хобити, и, разбира се, нямало Пръстен. Историята завършвала с Великата битка, в която Моргот най-сетне бил победен от другите Богове (Валарите), които „го изхвърлили през Портата на Безвременната нощ в Пустотата отвъд Стените на Света“; и баща ми написал в края на Куента: „Такъв е краят на легендите за дните преди дните в Северните области на Западния свят“.