Затова изглежда твърде странно, че Куента от 1930 г. въпреки всичко представлява единственият завършен текст (след „Бележките“) на „Силмарилион“, който той някога е съставил. По-късно, през 30-те години, дошъл нов вариант в красив ръкопис, носещ най-сетне заглавието Куента Силмарилион, История на Силмарилите. Той е трябвало да бъде много по-дълъг от предшестващата Куента Нолдоринва. Основната идея на творбата като обобщаване на митове и легенди (сами по себе си със съвсем различна същност и цел, ако бъдат разказани цялостно) съвсем не се е изгубила и отново е подчертана в заглавието „Куента Силмарилион… Това е кратка история, извлечена от множество древни предания, понеже всичко в нея е разказвано някога и все още се разказва сред Елдарите от Запада много по-пълно в други легенди и песни“.
Изглежда, възгледите на баща ми за „Силмарилион“ наистина са възникнали от факта, че онова, което сам нарича „етап Куента“ на своето творчество през 30-те години, е започнало като концентрирано резюме, служещо на конкретна цел, но сетне е претърпяло последователни етапи на разширяване и усъвършенстване, докато загубило вида на резюме, но въпреки това запазило от оригинала характерната „уравновесеност“ на тона. Другаде вече съм писал, че „сбитостта и лаконичността във формата и стила на «Силмарилион» с неговите намеци за укрити зад текста безброй векове на поезия и премъдрости силно навява усещането за «неразказани легенди» дори при самото им разказване; «дистанцията» никога не се губи. Няма разказвателно напрежение, няма ги страховете и натискът на непосредственото и незнайно събитие. Всъщност ние не виждаме Силмарилите, както виждаме Пръстена“.
Ала в тази си форма „Куента Силмарилион“ стигна до внезапен и, както се оказа, безвъзвратен край през 1937 година. На 21 септември „Хобитът“ бе издаден от Джордж Алън и Ънуин и не след дълго по тяхна молба баща ми им изпрати множество ръкописи, които бяха доставени в Лондон на 15 ноември 1937. Сред тях и „Куента Силмарилион“, докъдето бе стигнала в онзи момент, тоест завършваща по средата на изречението в края на страницата. Но докато основният текст липсваше, той продължи в конспективна форма повествованието до бягството на Турин от Дорит и началото на живота му като бунтовник:
… и като минал през границите на кралството, събрал отряд от най-бездомните и отчаяни люде, каквито се спотайвали в ония мрачни дни из пущинака; и вдигали те ръце срещу всекиго, що се изпречел на пътя им, бил той елф, човек или орк.
Това е предшественикът на пасажа в началото на главата „Турин между разбойниците“ в настоящата книга.
Баща ми бе стигнал до тези думи, когато му върнаха „Куента Силмарилион“ и другите ръкописи; и три дни по-късно той прати на Алън и Ънуин писмо със следните думи: „Написах първата глава на нова история за хобитите — «Един дългоочакван празник»“.
В този момент непрестанната и развиваща се традиция на „Силмарилион“ в обобщаващия „Куента стил“ стигна до края си, повалена насред полет — в мига, когато Турин напуска Дориат. В годините подир този момент по-нататъшната история остана в простата, концентрирана и недоразвита форма на Куента от 30-те години, сякаш замразена, докато могъщите структури на Втората и Третата епоха се надигаха при писането на „Властелинът на пръстените“. Но тази по-нататъшна история имаше изключително значение в древните легенди, защото заключителните истории (произтичащи от първоначалната „Книга на изгубените легенди“) разказваха за гибелната история на Хурин, бащата на Турин, след като Моргот го освободил, и за разрухата на елфическите кралства Нарготронд, Дориат и Гондолин, за които Гимли пее в мините на Мория хиляди години по-късно.
И това трябваше да бъде завършекът и венецът на цялото: участта на елфите Нолдори в дългата им борба против Морготовото могъщество и ролята на Хурин и Турин в тази история; завършвайки с преданието за Еарендил, който избягал от горящите руини на Гондолин.