И братята се заклели да не разкриват замислите на Тургон и да пазят в тайна всичко видяно в неговото кралство. После се сбогували и сред нощния мрак преди разсъмване орлите ги пренесли в Дор-ломин. С радост ги посрещнали близките им, защото от Бретил била дошла вест, че са изчезнали безследно. Но дори пред своя баща двамата не искали да разкрият къде са били и споменали само, че орлите им помогнали да се доберат от пущинака до родния край. Но Галдор казал:
— Цяла година ли живяхте из пущинака? Или орлите ви дадоха подслон в гнездата си? Намерили сте храна и одежди, та се завръщате като принцове, а не като горски скиталци.
А Хурин му отвърнал:
— Бъди доволен, че се завърнахме, татко; разрешиха ни да го сторим само срещу клетва за мълчание. Тази клетва ни обвързва и днес.
Повече не ги разпитвал Галдор, ала и той, и мнозина други се досещали за истината. Понеже си мислели, че и клетвата, и орлите сочат към Тургон.
Тъй минавали дните и злокобната сянка на Моргот ставала все по-мрачна. Ала през четиристотин шейсет и деветата година от завръщането на Нолдорите в Средната земя сред елфи и люде се зародила надежда, защото плъзнала мълва за подвизите на Берен и Лутиен и посрамването на Моргот върху собствения му трон в Ангбанд. Някои дори твърдели, че Берен и Лутиен са още живи или са се завърнали от смъртта. Пак през онази година доблестните цели на Маедрос били почти достигнати — с обединени сили Елдари и Едаини отблъснали атаката на Моргот и изхвърлили орките от Белерианд. Тогава се заговорило за бъдни победи и разплата за Дагор Браголах, когато Маедрос щял да поведе обединената войска, да погребе навеки Моргот под земята и да запечата Дверите на Ангбанд.
Ала по-мъдрите все още тръпнели от тревога, че Маедрос твърде рано разкрива растящата си сила и че Моргот ще има предостатъчно време да крои козни против него. „Ново зло ще се излюпи в Ангбанд, и то такова, каквото ни елфи, ни люде могат да си представят“ — казвали те. И сякаш за да потвърди словата им, през есента на онази година под оловните небеса налетял лош вятър откъм Севера. Нарекли го Злия дъх, понеже разнасял незнайна болест; мнозина измрели от нея из северните земи, граничещи с Анфауглит — най-вече невръстни деца или съзряващи юноши и девойки от човешкия род.
В онази година Турин, син Хуринов, бил едва петгодишен, а сестра му Урвен била навършила три през пролетта. Когато тичала из тревите, косата й се жълтеела като диво цвете, а смехът й звънтял като песента на веселото поточе, що припкало надолу по хълма край стените на бащиния й дом. Името му било Нен Лалаит, та покрай него всички в семейството наричали и детето Лалаит, понеже сърцата им се изпълвали с радост, колчем Урвен била до тях.
Ала Турин не срещал подобна обич. Той имал тъмна коса като майка си, а и по нрав щял да прилича на нея, защото не бил весел и рядко продумвал, макар че отрано се научил да говори и винаги изглеждал по-възрастен от годините си. Трудно забравял неправди и подигравки; но в гърдите му пламтял и бащиният огън, та понякога избухвал внезапно и люто. А тъй като бил и жалостив, скърбите и страданията на всяка жива твар можели да го трогнат до сълзи; в туй също приличал на баща си, понеже Морвен била сурова както към другите, тъй и към себе си. Турин я обичал, защото разговаряла с него открито и просто; баща си виждал рядко, тъй като Хурин често потеглял на дълги походи заедно с войската на Финголфин, що пазела източните предели на Хитлум, а когато се завръщал, бързата му реч, изпълнена със странни слова, шеги и двусмислици, обърквала и безпокояла Турин. По онова време цялата топлина от сърцето му принадлежала на неговата сестричка Лалаит; ала рядко играел с нея и предпочитал да я пази скришом и да я гледа как тича през треви или горички и пее песнички, съчинени от децата на Едаините в ония древни времена, когато словата още били свежи по устните им.
— Прекрасна като елфическо чедо е Лалаит — казал веднъж Хурин на Морвен, — ала по-недълготрайна, уви. Но може би тъкмо туй я прави още по-прекрасна и по-скъпа за сърцата ни.
Турин чул тия думи и дълго мислил над тях, но не можал да ги проумее, защото не бил виждал елфически деца. По онова време нито един от Елдарите не живеел из бащините му земи, та момчето ги било виждало само веднъж — когато крал Фингон с мнозина от своите приближени пресякъл Дор-ломин и минал по моста над Нен Лалаит, цял облечен в бяло и сребристо.
Ала още преди да си отиде годината, бащините слова се оказали верни; защото Злият дъх стигнал до Дор-ломин и Турин се разболял, та дълго лежал в постеля с треска и черни кошмари. А когато оздравял, защото му било писано да оцелее, и отново се налял с жизнена сила, попитал за Лалаит. Но бавачката му отвърнала: